Незнайко на острова на глупците
Това, което Шишко разказа за Незнайко, беше истина. Във всеки случай вярно беше поне това, че той действително се намираше на Острова на глупците. След като полицейският патрул задържа Незнайко, Козлето, Кутрето, Щиглеца и останалите дребосъчета, които нощуваха под моста, всички бяха качени в полицейския фургон и откарани в град Лос-Паганос. Там ги хвърлиха в трюма на кораба, където вече се мъчеха около триста такива нещастници като тях. Мнозина плачеха, прощавайки се с родната земя. Незнайко се зарази от тях и също заплака. А някакво шишкаво дребосъче с гол корем се беше покачило на една празна бъчва сред трюма и се зае да ги утешава. То беше босо и без риза, но със сламена шапка на глава и с пъстро вълнено шалче около шията.
— Братлета! — казваше то, протягайки ръце към дребосъчетата. — Чуйте ме, братлета! Недейте така! За какво да плачем? Тук няма за какво да съжаляваме, а там ще бъдем поне сити. Ще видите, че ще бъдем сити и все някак ще преживеем. Не бива да се отчайваме! Нали и на Острова на глупците живеят дребосъчета? А че там можело да се превърнем в овни, то я е истина, я не! Кой ви, е казал, че е истина? Може да са приказки само! Бъдещето ще покаже!
— Точно така, бъдещето ще покаже как ще се превърнеш в овен! — промърмори Козлето.
— Я ти да мълчиш! — нахвърлиха се върху Козлето дребосъчетата. — Мъчат се да го окуражават, а той все за овните приказва.
— Не искам да ме окуражават!
— Може да не искаш, но поне не пречи на тези, които искат. Махай се оттук, докато не си изял боя!
Козлето се засегна и се отдръпна настрана. В това време дребосъчето с голия корем продължаваше своята реч, като повтаряше едва ли не след всяка дума своите любими изрази: „Бъдещето ще покаже!“ и „Ще бъдем сити, все някак, ще преживеем!“
Тази реч подействува благотворно на бедните дребосъчета. Постепенно те се успокоиха и престанаха да плачат. Всички се развеселиха и се разприказваха. От всички страни се чуваше:
— Бъдещето ще покаже, братлета! Ще бъдем сити и все някак ще преживеем!
Само Козлето продължаваше да бъде мрачен:
— Намериха с какво да се утешават! — мърмореше той. — И овенът ще преживее, ако бъде сит. Трябва да се бяга оттук!
— Но как ще избягаш? — попита Незнайко.
— Оттук, разбира се, няма да можем да избягаме, но като пристигнем на Острова на глупците, не трябва да стоим със скръстени ръце, а да си направим лодка и да избягаме.
Скоро корабът се отдели от брега и заплува. Пътят беше дълъг и труден. Два дни и две нощи вълните подхвърляха кораба насам-нататък. Дребосъчетата, които дотогава не бяха виждали отблизо море, се страхуваха, че корабът може всеки момент да се преобърне и да отиде на дъното. Цели две денонощия те не можаха дори да мигнат и към края на пътуването едва се държаха на крака. На третия ден корабът навлезе най-после в тихо, спокойно заливче и на измъчените дребосъчета позволиха да излязат от влажния и мрачен трюм.
Те, горките, чак извикаха от радост, като видяха зеления бряг, по който растяха дървета, отрупани с най-различни плодове: фурми, праскови, банани, орехи и портокали. Струваше им се вече щастие дори само това, че можеха най-после да стъпят на твърда почва и да не чувствуват как подът се люлее под краката им. С диви викове и крясъци те се изсипаха на брега и се затичаха един през друг към дърветата. Там те почнаха да скачат и, да играят от радост, да късат банани и фурми, праскови и портокали, да брулят с пръчки орехи. След като се наядоха до насита, взеха да се люлеят на многобройните люлки, които се намираха между дърветата, да се въртят на въртележките и на дяволските колела, да се спущат с килимчета от специално построените дървени пързалки и спирални улеи.
Изведнаж се разнесе камбанен звън. Дребосъчетата веднага хукнаха натам, откъдето се чуваше звънът, и видяха трапезария с големи, широко разтворени прозорци. На вратата стоеше готвачът с бял калпак и канеше всички на обед. Никой обаче не беше гладен, тъй като се бяха наяли с плодове. Дребосъчетата се спряха в недоумение пред входа, но в това време се чу звън от друга страна. Те се втурнаха като по команда нататък и видяха, един кинотеатър, облепен от горе до долу с цветни афиши. На най-големия афиш с огромни букви беше написано: „Убийството на морското дъно или Кървавия знак. Нов вълнуващ филм из живота на престъпниците — убийства, грабежи, удавяния, хвърляния под влака и разкъсвания от зверове. Само в нашия кинотеатър! Побързайте да го видите!“
Дребосъчетата разбраха, че филмът скоро ще почне, и се спуснаха да заемат места. Още не бяха седнали, когато лампите угаснаха, и върху екрана се замяркаха и се разтичаха различни подозрителни типове с маски и без маски, с ножове, ками, кинжали и пистолети в ръце. Върху екрана се появиха и въоръжени до зъби полицаи. Те започнаха да се преследват взаимно използувайки различни транспортни средства: леки коли, автобуси, въртолети, самолети, влакове, катери, параходи и подводни лодки. Всеки миг те падаха, проваляха се някъде, плясваха във водата, потъваха и сами давеха другите, биеха се, с каквото им падне, стреляха се един друг с пистолети и шмайзери. Бедните зрители гледаха всички тези ужаси и пищяха от страх.