Ясно е, че такова еднообразие в заниманията притъпяваше умствените способности на дребосъчетата и постепенно подготвяше преминаването им в животинско състояние.
Смяташе се при това, че гледането на филми е по-интелектуално, тоест по-полезно за ума занятие, отколкото играта на шарашки или на домино. Това обаче е погрешно схващане, тъй като съдържанието на филмите беше прекалено безсмислено, за да подхранва с нещо ума. Гледайки ден след ден как героите на тези филми бягат, скачат, премятат се и стрелят с пистолети, можеше само да се оглупее, но в никакъв случай не и да се поумнее.
Трябва да добавим, че Незнайко и Козлето също не избягнаха общото увлечение и по цели дни киснеха в кинотеатъра, седнали неподвижно в креслата си и впили очи в екрана. Един път привечер те изведнаж почувствуваха, че гърбовете им сякаш са се вцепенили от неподвижното седене и не се прегъват, така че нито единият, нито другият можеха да станат от местата си. Силно изплашени, Незнайко и Козлето някак успяха да скочат от креслата си на пода и без да прегъват гърбовете си, да изпълзят на четири крака вън от залата. Известно време те пълзяха по тревата, после с голяма мъка изправиха гърбовете си и стъпиха на крака. Отначало те като изумени се гледаха един друг, сякаш не разбираха какво става с тях. Най-после лицето на Незнайко прие разумно изражение и той каза:
— Слушай, Козле, кога ще почнем да правим лодката?
— Каква лодка? — в недоумение попита Козлето.
— Е, та не знаеш ли какви са лодките? Такива, с които, да плуваме по водата.
— А защо ни трябва да плуваме по водата?
— Ами нали се готвехме да бягаме от този остров?
— Ах, ти за това ли мислиш? — извика Козлето. — Добре тогава, утре ще почнем да я правим!
На другия ден обаче те съвсем забравиха, че мислеха да майсторят лодка и още от сутринта се затичаха да се люлеят, да се въртят на въртележките и да се спускат отвисоко на килимчета. Тези занимания така ги увлякоха, че мисълта за бягство отново излетя от главите им и дните отново потекоха, както дотогава. Наистина понякога Незнайко привечер се опомваше и казваше:
— Ах, Козле, чувствувам, че ние с тебе ще се превърнем в овни!
— Я мълчи! — махаше с ръка Козлето. — Щом досега не сме се превърнали, и отсега нататък няма да се превърнем в овни. Откъде го измисли това? Бъдещето ще покаже.
— Ще бъде късно, когато го покаже!
— Е, добре де, утре ще почнем лодката.
Но щом това утре настъпеше, всичко си тръгваше по старому. Увлечен от спускането, люлеенето, от въртенето и от различните други развлечения, Козлето не искаше и да чуе вече за бягство. Щом Незнайко отваряше уста да му напомни за лодката, Козлето нетърпеливо махваше с ръка и викаше:
— Утре!
В края на краищата и Незнайко престана да си спомня за лодката.
Веднаж двамата приятели се бяха качили на въртележката и се въртяха дотогава, докато Незнайко почувствува виене на свят и падна на земята. Той с мъка се изправи на крака и олюлявайки се като пиян, закрачи из портокаловата горичка. Всичко пред очите му беше като в мъгла. След известно време той излезе от горичката и видя в далечината плътна дървена ограда, боядисана със синя боя. Незнайко се спря, чудейки се как е попаднал тук. В същото време той дочу някакви странни звуци, които долитаха иззад оградата:
— Бе-е-е! Ме-е-е!
Решен да узнае кой издава тези странни звуци, Незнайко се приближи до оградата и понечи да надникне през пролуката между дъските, но не успя, защото те бяха заковани плътно една до друга. Без много-много да му мисли, Незнайко се хвана за дъските и се покатери на оградата. Пред очите му се откри зелена ливада. Недалеч течеше ручей, а по-нататък тъмнееше гора. На ливадата, събрани накуп, пасяха стадо бели овнета. Пазеха ги две рунтави, червеникави кучета. Щом някой от овните се отбиваше от стадото, кучетата с лай се спущаха след него и го връщаха обратно.
До оградата, недалеч от Незнайко, се издигаше куп овнешка вълна, сякаш беше купа сено. Няколко дребосъчета бяха клекнали до този куп и стрижеха с големи ножици овните. Бедните животни покорно лежаха на земята с вързани крака и не издаваха нито звук. Щом свърши стриженето, едно от дребосъчетата развърза овнето, подхвана го под корема и го изправи на крака. То закуцука към стадото, като несръчно местеше отеклите си от неподвижното лежане крака. Без пухкавата си шубичка то изглеждаше извънредно слабичко и толкова комично, че гледайки го, Незнайко едва сдържаше смеха си. В това време овнето се спря, обърна глава встрани и жално изблея: