— Бе-е-е!
„Ето кой викал тук!“ — помисли си Незнайко.
От тази мисъл, кой знае защо, той се почувствува някак неловко.
В този момент се чу шум от мотор и Незнайко видя, че към купа вълна се приближи един камион. Дребосъчетата прекъснаха стригането и се заловиха да товарят вълната в камиона. Шофьорът надникна от кабината си, видя Незнайко върху оградата и весело му махна с ръка:
— Ей, и ти ли искаш да дойдеш тук? Почакай, скоро ще те острижат и тебе! Ха-ха-ха!
От този смях по гърба на Незнайко полазиха тръпки. Той веднага си спомни всичко, което му бяха разказвали за бедните дребосъчета, попаднали на Острова на глупците. Изтръпнал от страх, Незнайко се смъкна от оградата и с всичка сила се затича обратно.
— Стойте, братлета! — извика той, като стигна до дребосъчетата, които се въртяха на въртележката. — Стойте! Да бягаме по-скоро!
Като видя, че никой не го слуша, Незнайко хвана Козлето за яката и го смъкна от въртележката. Главата на горкото Козле се беше замаяла и той приклекна, като се улови с две ръце за земята. Колкото и да го дърпаше Незнайко за яката, той продължаваше да стои на четири крака и да издава някакви нечленоразделни звуци.
— Козле, мили приятелю, да бягаме! — извика, в отчаяние Незнайко.
Козлето го погледна с мътни очи и каза с преплитащ се език:
— Слушай, Незнайко, аз така се обър-бърках от това вър-въртене, че не мога да кажа ни „бе“ ни „ме“.
Като изфъфли тези думи, той се заля в безсмислен смях, после залази на четири крака и почна високо да вика:
— Бе-е-е! Ме-е-е!
— Козле, миличък, недей! Недей! — замоли се Незнайко.
Той грабна на ръце обезумелия си приятел и се затича с него към морския бряг. Струваше му се, че всеки момент Козлето може да се превърне в овне и тогава вече нищо нямаше да може да го спаси. Скоро те стигнаха до края на палмовата горичка. Между редките стебла на дърветата заблестя искрящата повърхност на морето. В далечината се виждаше пристанището с висок пилон, чийто връх беше украсен с развято от вятъра знаме. Незнайко напрегна сетни сили, дотича до брега на морето и изнемощял, се хвърли на пясъка. Ръцете му безсилно се отпуснаха и той изгуби съзнание.
Щом се намери на брега на морето, Козлето известно време се оглеждаше в недоумение наоколо. Прохладният морски вятър го освежи и главата му престана да се върти. Малко по малко той разбра, че седи не на въртележката, а просто на морския бряг. До него с разперени ръце лежеше Незнайко. Очите му бяха затворени.
„Спи“ — реши Козлето.
Той се загледа във вълните, които се пенеха и с грохот се разбиваха ритмично в полегатия песъчлив бряг, укротяваха се постепенно и се връщаха в морето. Козлето би седял кой знае колко време така, любувайки се на вълните, ако едно тъмно петънце в далечината, голямо колкото бълха, не беше привлякло погледа му. Отначало той помисли, че над морето лети някаква птица, но петънцето постепенно се приближаваше и скоро стана ясно, че не е птица. То по-скоро му заприлича на цепелин или на самолет, но след малко Козлето се убеди, че това е параход.
— Чудна работа! — измърмори смаяно Козлето. — Откога параходите летят така във въздуха?
Той почна да дърпа Незнайко за рамото. Като видя, че приятелят му не се събужда, Козлето страшно се изплаши и взе да го пръска по лицето със студена вода. Това помогна на Незнайко да дойде на себе си.
— Къде съм? — попита той, като отвори очи.
— Гледай, параход! — извика Козлето.
— Къде е параходът? — попита Незнайко, като се надигна от земята и обгърна с поглед морето.
— Не е там. Ето, горе е — посочи с пръст Козлето.
Незнайко вдигна глава и видя летящия във въздуха параход с комини, мачти, котви и спасителни лодки, прикрепени на палубата. Той просто замръзна на място от учудване. Параходът се приближаваше и бързо нарастваше по размери. На борда му вече ясно се виждаха дребосъчета. Примрели от страх, Незнайко и Козлето гледаха приближаващата се грамада. От уплаха. Козлето несъзнателно беше разтворил уста, а очите му бяха станали съвсем кръгли. Той искаше да каже нещо, но думите бяха заседнали някъде в гърлото му. Най-после от него се изтръгна: