Винтчо изу забитите си в пода обувки, отблъсна се с крак от стола и с бързината на земна пчела излетя от кухнята. За да отиде в работилницата, той трябваше да излезе на двора. Когато излетя от кухнята, Винтчо почна да се придвижва по коридора, като се отблъскваше с ръце и с крака от стените и от всичко, което срещаше по пътя си. Най-после той стигна до външната врата и се опита да я отвори. Вратата обаче беше здраво затворена и опитите на Винтчо останаха дълго време, безуспешни… Когато блъскаше вратата напред, силата на противодействието неизменно го отхвърляше назад и той трябваше да употребява много усилия, за да се добере отново до вратата.
След като се убеди, че така няма да постигне нищо, Винтчо реши да опита друг начин. Прегънат на четири, той се опря с две ръце за дръжката на вратата, а краката си залости в прага. Когато почувствува, че краката му придобиха достатъчно сцепление с пода, Винтчо се изправи внезапно като пружина и с всичка сила натисна вратата. Неочаквано вратата се разтвори. Винтчо излетя от нея като торпила, изстреляна от апарат, и се понесе из въздуха. Издигайки се все по-високо, той прелетя над беседката, която се намираше в дъното на двора, и изчезна зад оградата.
Никой не видя това.
Четвърта глава
Неочакваното откритие
Когато остана самичък в кухнята, Болтчо си рече на ума: — Докато Винтчо търси котела, аз ще успея да си почина малко.
Той се настани удобно на стола, метна крак връз крак и започна почивката си. Впрочем тъй му е само думата, защото почиваше си само тялото на Болтчо, а в това време неговият буден ум нито за минутка не преставаше да работи. Живите, подвижни очички на Болтчо през цялото време се въртяха насам-нататък. Всеки предмет, който попадаше пред очите му, го навеждаше на някаква остроумна мисъл. Той хвърли поглед върху прикованите за пода обувки на Винтчо и си помисли:
„Жалко че от кухнята трябва да се излиза бос. Няма да отковаваме обувките си всеки път я! Но ако се заковат за пода галоши, обувките могат да се оставят на краката. Влезеш в кухнята, пъхнеш крака в галошите и си работиш — сцеплението ще бъде достатъчно. Гениална мисъл.“
Известно време Болтчо се наслаждаваше на хрумналата в главата му гениална мисъл. После си каза:
— Но галошите могат да се използуват още по-рационално. В къщи сме шестнадесет дребосъчета, всеки от нас има по един чифт галоши, значи всичко тридесет и два галоша. Ако се заковат из стаите и коридорите всички тези галоши на една крачка разстояние един от друг, ще можем тогава удобно да се разхождаме из стаите: пъхнеш крак в единия галош — направиш крачка, пъхнеш крак в другия галош — направиш още една… Изключително гениална мисъл!
Болтчо искаше да изтича и да разкаже на Знайко за своето ново изобретение, но веднага забрави за това, тъй като в ума му нахлуха вече нови мисли.
— При сегашното състояние на безтегловност всичко ще бъде различно от това, което беше преди — продължаваше да разсъждава той. — Да вземем например най-обикновения стол. На такъв стол може да се седи само ако обувките се заковат за пода. Това не е остроумно! В бъдеще ще се появят нови столове със стремена. На тях ще може да се седи като на кон. Седнеш на стола, пъхнеш крака в стремената и си работиш спокойно — няма опасност да отлетиш. Страшно гениална мисъл! Освен това столовете трябва да бъдат въртящи се.
В главата на Болтчо просто кипеше от мисли. Очите му възбудено горяха, върху лицето му блуждаеше щастлива усмивка.
В това време Знайко отново се появи в кухнята.
— Какво става тук? — извика той с раздразнение. — Къде е закуската?
— Каква закуска? — попита Болтчо, откъснат внезапно от мечтите си.
— Я го вижте вие него! — с възмущение извика Знайко. — Дори забравил, че трябва да приготви закуската! Къде е Винтчо?
— Винтчо ли?… Отиде за онова… за херметическия котел.
— Че то има вече цял час, откак е отишъл за котела. Толкова ли е трудно да го донесе?
— Аз ей сега ще отида да го намеря — каза Болтчо и почна да се придвижва към вратата.
— На Знайко обаче му се стори подозрително, че Винтчо се е забавил толкова. Като видя, че Болтчо стигна вече до външната врата, той извика уплашено:
— Стой! Да не си посмял да излизаш на двора!
— Защо? — попита Болтчо.
— Пази се, ти казвам! — ядосано извика Знайко. — Сега трябва да се действува извънредно предпазливо. Та нали се намираме в състояние на безтегловност? Кой знае накъде ще полетиш, щом се намериш под открито небе. Най-малкият тласък — и ще хвръкнеш право в космоса!