Нещастният Скъперфилд, който загуби целия си капитал още преди да му отнемат фабриката, просто не знаеше какво да прави. Отначало ходеше да обядва у познатите си, но после се убеди, че това не им прави особено удоволствие, и се принуди да постъпи на работа в своята бивша макаронена фабрика. Никой не му попречи. Всички знаеха, че той милее за макароненото дело, и се надяваха, че ще изпълнява задълженията си внимателно и добросъвестно.
След като стоя няколко седмици като помощник при бъркачката на тесто, възложиха му работа при пресата за макарони. Тук Скъперфилд беше длъжен да следи как от пресата излизат на безкрайни снопчета макаронените тръбички и да регулира плътността и дебелината им. Ако тестото ставаше много рядко — а това веднага се отразяваше на дебелината на тръбичките, — той даваше сигнал на бъркачите на тесто да прибавят още брашно; ако пък тестото ставаше прекалено гъсто, съобщаваше да прибавят вода! Щом макароните достигаха нужната дължина, Скъперфилд натискаше едно бутонче, което привеждаше в действие електрическия нож. Той прерязваше тръбичките и те падаха в парния котел, където се подлагаха на горещата пара. След това макароните отиваха на конвейера, който ги отнасяше в сушилнята.
Скъперфилд постоя на макаронената преса около седмица и изобрети едно малко колелце с издатина, което постави на пресата. Това колелце се въртеше и от време на време натискаше с издатината си бутончето. По този начин то автоматически привеждаше в действие електрическия нож. Благодарение на тази рационализация не беше вече необходимо Скъперфилд да натиска бутончето всеки път, когато макароненото снопче достигаше нужната дължина, и той можеше да работи вече не на една, а едновременно на две преси. Скъперфилд казваше, че няма да се задоволи с това, а ще се помъчи да направи така, че машината автоматически да регулира гъстотата на макароненото тесто и сама да добавя брашно и вода, колкото е необходимо. Сега, когато трябваше да работи сам, Скъперфилд добре разбираше колко важно е да се облекчава трудът на работника.
Скъперфилд изобщо работеше с удоволствие, още повече че около него винаги имаше дребосъчета, с които можеше да поговори, да се пошегува или да се посъветва за нещо.
Сега, след като привършеше своя трудов ден, Скъперфилд често купуваше голяма франзела хляб, пъхаше я под мишница и отиваше на разходка в зоологическата градина. Много обичаше да гледа животните, особено водните птици. Видеше ли например плуващи сред езерцето патици, Скъперфилд се засмиваше радостно и викаше:
— Гледайте — патици! Патици!
И започваше да подхвърля късчета хляб по брега на езерцето. Патиците веднага се приближаваха към брега и почваха да кълват от това, с което ги гощаваха. Постепенно те така свикнаха, че почнаха да познават Скъперфилд и щом забележеха отдалеч черния му цилиндър, забързваха към брега. Това трогваше до сълзи Скъперфилд. След като изразходваше за хранене на птиците половината франзела, той обикновено казваше:
— Хайде, милички, сега си вървете, поплувайте си, а утре аз пак ще ви донеса.
И отиваше при площадката на младите животни. Там той раздаваше остатъка от хляба на малките мечета и ако нямаше наоколо много посетители, молеше пазача да му позволи да помилва някое от зверчетата. Понякога пазачът му разрешаваше. Тогава Скъперфилд прекрачваше оградата, погалваше наред малките животинчета и след като целунеше за сбогом някое хубавичко мече, тръгваше си към къщи напълно щастлив.
В почивните си дни Скъперфилд отиваше вън от града с някого от своите нови приятели. Там, в гората или край реката, той дишаше чист въздух, слушаше чуруликането на птичките и се любуваше на цветята. Малко по малко Скъперфилд запомни названията на много от цветята и сега те бяха за него не просто синички, червенички или жълтички цветенца, а незабравки, лайкучка, водни рози, момини сълзи, звънчета, невен, диви теменужки, глухарчета, метличина или градински теменужки. Щом Скъперфилд започна да нарича цветята с имената им, те станаха за него някак по-близки и по-мили и той още повече им се радваше, когато ги видеше.
— Колко е прекрасен светът! — казваше той. — Колко е хубава природата! По-рано не забелязвах нищо: ни цветята, ни тревицата, ни милите птиченца, ни красивата река с нейните чудни брегове. Аз бях винаги зает. Мислех само как да спечеля повече пари, а за всичко останало нямах време, в дън земя да се проваля, ако лъжа! Но сега зная, че истинските ценности не са парите, а цялата тази красота, която е около нас, която не можеш обаче нито да сложиш в джоба си, нито да изядеш, нито да я заключиш в сандък!