Много от богаташите, които заедно с фабриките бяха загубили и всичките си доходи, сега се принуждаваха също да започнат работа. В края на краищата те разбраха, че това е дори по-хубаво, отколкото да трепериш ден и нощ над капиталите си, да губиш съня и апетита си, за да кроиш как да надхитриш някого и как да не позволиш на другите да те надхитрят.
Имаше обаче богаташи, които изгубиха своите заводи и фабрики, но успяха все пак да си запазят капиталите. Работниците смятаха, че тези пари принадлежат по право на народа, тъй като богаташите са ги натрупали чрез измами, заставяйки другите да им работят. Ето защо работниците издадоха заповед всички тези нечестно спечелени пари да се предадат в една обща каса и с тях да се построят големи театри, музеи, картинни галерии, стадиони, плувни басейни, болници и параходи за екскурзии.
Заставиха богаташите да предадат капиталите си в общата каса. Някои от тях все пак се изхитриха и скриха част от парите си. Между тези хитреци се оказа и всемирно известният фабрикант на текстилни изделия Октоподъл. Никой не знаеше точно колко пари има той. Ето защо той предаде половината от капитала си, а другата половина остави за себе си. Правеше си сметка, че като има парички, ще може пак да живее както преди и да не работи.
Да живееш без труд и да си останеш честен е въобще невъзможно. Всеки се нуждае от услугите на другите — значи и той трябва да прави нещо за тях. А Октоподъл искаше да се нареди така, че да не прави нищо за другите, а само да използува техния труд. Най-напред му трябваше някой, който да му готви, но понеже всички прислужници избягаха от него, той почна да се храни в стол. Отначало там му даваха ядене, но един прекрасен ден при него дойде главният готвач и му рече:
— Слушайте, господин Октоподъл! Ето, ние работим за вас, готвим ви разни ястия, а вие не правите за нас нищо, не работите никъде, само ядете.
— Но аз ви плащам за яденето — възрази Октоподъл.
— Откъде имате пари, щом не работите никъде? Сигурно не сте предали всички награбени от вас пари!
Октоподъл, естествено, не можеше да признае, че е скрил част от парите си и каза:
— Не, аз дадох всичко. Бяха ми останали само няколко фертинга, но вече ги изхарчих за ядене и сега ще почна да работя.
От този ден той реши повече да не ходи в стола. Накупи си от магазина яйца, картофи и други продукти и ги понесе към къщи. По пътя Октоподъл счупи половината яйца, а останалите реши да си изпържи. Но се заплесна, забрави ги на печката и яйцата прегоряха в тигана. Тогава Октоподъл се залови да си вари, в една тенджера картофи, но те се развариха и се превърнаха в някаква невъзможна за ядене каша, подобна на лепило, което употребяват за лепенето на тапети. С една дума, за каквото и да се захванеше, всеки път излизаше не това, което трябва, а онова, което трябва, кой знае защо, никога не излизаше. Всичко, което си готвеше сам, требваше да го яде или недоварено, или преварено, а всичко, което си пържеше, изяждаше недопържено или препържено, а понякога дори съвсем сурово или изгоряло. От такава храна често го заболяваше коремът, а това правеше Октоподъл зъл като куче.
Къщата на Октоподъл приличаше, както има една дума, на кочина, защото сега нямаше кой да чисти, а самият него го мързеше да хване четка или метла. Освен това той не обичаше да мие съдове. След като закусеше, обядваше или вечеряше, Октоподъл оставяше мръсните съдове на пода в някой ъгъл, а на следния ден вземаше от бюфета чисти. Тъй като Октоподъл имаше много съдове, скоро всички ъгли бяха запълнени с мръсни чайни чинийки и чаши, лъжици, вилици и ножове, плитки и дълбоки чинии, съдове за сос и за мляко, чайници, кафеничета, чинии за салата, шишета за вода, стари консервни кутии и бутилки, най-различни по форма и по размер. По масите, прозорците и дори по столовете бяха натрупани покрити със сажди гърнета, котлета, тенджери, съдинки, канчета, панички и тигани с остатъци от развалени ястия. Навсякъде по пода се търкаляха лимонени, портокалови и бананови кори, черупки от яйца и орехи, хартиени отпадъци, празни кесии, изсъхнали и покрити със зеленикава плесен хлебни корички, огризки от ябълки, кокоши кости, опашки и главички от солена риба. Трябва да добавим, че тези рибени опашки и главички, а дори и цели скелети от риба можеха да се видят не само по пода, но и по масите, по прозорците, по етажерките за книги, както и по облегалата на канапетата и креслата.
Цялото това изобилие от хранителни отпадъци издаваше неприятна миризма и привличаше цели орляци мухи. Господин Октоподъл живееше сред всичкия този боклук с надеждата, че новият ред на нещата няма да се задържи задълго, че постепенно всичко ще стане отново, както преди, и върналите се при него прислужници ще изчистят и ще подредят къщата. Но времето си течеше, промяна нямаше, а господин Октоподъл все продължаваше да се надява на нещо, без да забелязва, че е потънал до уши в мръсотия.