Той съобрази, че Шмекерленд може да му бъде полезен, тъй като би могъл да ходи за продукти и да му помага в приготвянето на храната, затова го покани да остане да живее при него. Шмекерленд се съгласи и оттогава животът на Октоподъл прие по-организиран характер. Шмекерленд се нагърби с доставянето на хранителни продукти от магазините. Закуските, обедите и вечерите те приготвяха заедно. Октоподъл вършеше по-грубата работа, „приготвяше“ дърва от мебелите, палеше печката, чистеше картофите, а Шмекерленд изпълняваше функциите на ръководител и следеше за качеството на приготвяните ястия.
Шмекерленд проявяваше грижи не само за яденето, но и за чистотата.
— Вие, драги, сте натрупали твърде много боклук в тази стая — каза той веднаж на Октоподъл. — Само че няма смисъл да се чисти. Просто ще се преместим в друга стая, а когато измърсим и нея, ще се преместим в трета, четвърта и тъй нататък, докато не оплескаме цялата къща, а после ще видим.
Тъй като не им се палеше втори път печката, а през нощта беше студено, Шмекерленд измисли да не спят в леглата, а в сандъци. Те се вмъкваха в сандъците заедно с пухените си постелки и завивки, затваряха капаците и стопляха въздуха вътре с дишането си. Така можеха да спят, без да чувствуват студ.
По това време най-голямото удоволствие за господата Шмекерленд и Октоподъл беше да седнат вечер след всекидневните грижи пред телевизора и да почнат да проклинат новите порядки. По телевизията тогава често показваха работниците, които управляваха фабриките и заводите си самостоятелно, без господари. Особен интерес представляваше обстоятелството, че голям брой производствени процеси протичаха сега в състояние на безтегловност. Господин Октоподъл и господин Шмекерленд неволно пресмятаха печалбите, които биха могли да имат богаташите, ако те, а не работниците разполагаха с безтегловността. Но най-вече ги дразнеха разговорите около гигантските растения, които наистина растяха не с дни, а с часове. Не се минаваше ден да не покажат по телевизията гигантски краставици, зелки, зреещи домати, дини, пъпеши, цвекло, които при това бяха посадени върху отнетата от богаташите земя. И Октоподъл, и Шмекерленд се чувствуваха отвратително, когато гледаха огромните класове на зреещата земна пшеница.
— Ето я! Ето я къде расте причината за нашето проваляне! — крещеше Октоподъл с пяна на уста и размахваше юмрук срещу екрана на телевизора.
— Всичко пропадна вече! — тъжно махваше с ръка Шмекерленд. — Няма никаква надежда да се върне старото!
Един път говорителят обяви че скоро ще има предаване от космическото градче, построено от долетелите космонавти. Октоподъл и Шмекерленд едва се удържаха на столовете си, с такова нетърпение чакаха да видят враговете си. Най-после на екрана се появи Знайко. Той представи на зрителите своите другари космонавти, заедно с които беше долетял на Луната, и показа няколко малки уютни къщички, които те бяха построили за себе си. Зрителите видяха дори вътрешността на една такава къщичка. След това беше показана различна научна апаратура, а Фуксия, разказа за научноизследователската работа, която космонавтите извършват на Луната. Палитро показа няколко пейзажа от Земята, нарисувани пред самите лунни жители, и им обясни по какво се различава животът на Голямата Земя от живота на Луната. След него излезе Гусльо, който изсвири на флейта няколко мелодии, за да запознае лунните зрители със съвременната музика на земните жители.
След пауза, в която имаше музика, беше показана опитната зеленчукова и овощна градина със зреещи зеленчуци и плодове, между които особено изпъкваха огромните дини. Знайко каза, че всички плодове и зеленчуци растат също толкова големи, колкото и на Голямата Земя, а дори малко по-едри. Това той обясни с по-слабото лунно притегляне. Зад градината се намираше житна нива, която зрителите взеха отначало за някаква фантастична, огромна гора. Най-после беше показана и самата космическа ракета, с която беше извършен този първи по рода си междупланетен полет. Ракетата не стоеше, както преди, под открито небе, а се намираше в специален хангар, построен зад житната нива.
Като видя ракетата, Октоподъл чак позеленя от злоба.
— За всичко е виновна тази трижди проклета ракета! — изсъска той. — Ако имах динамит, веднага щях да я вдигна във въздуха без ни най-малко съжаление! Да не беше ракетата, всичко у нас щеше да си върви, както преди, и ние щяхме да живеем за собственото си удоволствие, а не да стърчим тук от сутрин до вечер и да се занимаваме с това противно готвене.