— Аз имам динамит, тоест мога да намеря — обади се Шмекерленд.
И той разказа на Октоподъл, че преди това е притежавал магазин за разнокалибрени стоки и е водил оживена търговия с пушки, пистолети, барут, пироксилин, динамит и други взривни вещества.
— По-късно продадох магазина — рече той, — понеже трябваше да замина набързо от Давилон. Не успях обаче да изнеса всички стоки и в скривалището на склада ми останаха няколко бъчвички барут и две сандъчета динамит. Уверен съм, че никой досега не е научил за това скривалище и ние с вас можем да го намерим. Ще се наложи обаче да отпътуваме за Давилон.
— Още утре тръгваме! — извика Октоподъл, като скочи нетърпеливо от стола си. — Аз ще ги науча! Повече не мога да търпя това! Ще ги вдигна всички във въздуха!
В това време предаването от Космическото градче завърши и почнаха да прожектират една нова кинокомедия. В ней се говореше за някакъв бивш богаташ, който не искал да работи, и понеже в стола отказали да го хранят, той решил сам да си готви. От всичките му старания обаче не излиза нищо. Купените яйца богаташът слага на стола, а после сяда върху тях; пакетът с масло изпуща на пода, настъпва го веднага с крак, подхлъзва се и пада, но при това събаря с ръка чайника с вряла вода и тя се излива право върху плешивата му глава. Цяла вечер той се върти в кухнята, после ляга в един празен сандък и заспива вътре. А на сутринта тича да си търси работа.
— Какво значи това? — закрещя възмутен Октоподъл. — Това е за мене! Как смеят? Забравили са кой съм аз? Аз не съм кой да е! Аз съм Октоподъл! Ех, да бяха ми паднали по-рано! Щях да им дам да разберат! А сега кои съм? Кой съм аз, питам ви! Сега съм нищо за тях, защото всичко отиде по дяволите! По-рано те ме и хранеха, и пояха, и обличаха, и къпеха, и ме слагаха да спя; разхождаха ме, косъм не даваха да падне от главата ми, чистеха всичко наоколо ми, грижеха се за мене, така ли е? А сега трябва сам да се грижа за себе си, сам да си правя всичко! Защо, питам ви? Откъде накъде? По-рано всички ме ценяха и уважаваха заради моето богатство, подмазваха ми се, кланяха ми се до земята, а сега всички ми се подиграват и отгоре на това правят кинокомедии за мене! Та това е обидно! Аз няма да го премълча. Аз ще ги науча тях! На парчета ще ги направя заради това! На пух и прах! Къде е динамитът? Дайте ми го тук! Още утре ще заминем за динамит!
Октоподъл още дълго продължи да се вълнува. Най-после Шмекерленд успя да го успокои, обеща му, че ще тръгнат за динамит още рано на другата сутрин и му помогна да си легне в сандъка.
Тридесет и шеста глава
Връщането на Земята
Изминаха няколко дни, откак Незнайко пристигна с приятелите си в Космическото градче. Тук всичко му хареса. Щом се събудеше сутрин, той веднага се отправяше към градината и се разхождаше там сред гъсто израсналите стебла на цвеклото, морковите, краставиците, доматите, дините или пък бродеше между гигантските класове на земната пшеница, ръжта, просото, елдата, лещата и овеса, от чиито зърна се прави чудесен булгур за превъзходната овесена каша.
— Тук всичко е почти като у нас, в Града на цветята — казваше Незнайко. — Само че в Града на цветята беше малко по-хубаво. Тук сякаш все нещо липсва.
Една сутрин Незнайко се събуди някак неразположен. Не го болеше нищо, но имаше усещането, че е много, много изморен и няма сили да стане от леглото си. Наближаваше времето за закуска, затова той се вдигна едва-едва, облече се, изми се, но когато седна да яде, почувствува, че не може да хапне нищо.
— Я гледай ти какви неща стават тук на Луната!… — измърмори Незнайко. — Когато имаш апетит, тогава няма какво да ядеш, а когато има какво да ядеш, тогава пък нямаш апетит!
Той се справи криво-ляво с порцията си, сложи лъжицата на масата и излезе на двора. След минута всички видяха, че се връща обратно. Лицето му беше уплашено.
— Братлета, ами къде е слънчицето? — попита той, като се оглеждаше в недоумение наоколо.
— Ех, че си загубен, Незнайко! — отвърна с насмешка Знайко. — Какво слънце искаш тук, когато ние сме на Луната или по-право казано — в Луната!
— Ох, аз пък забравих! — махна с ръка Незнайко.
След тази случка той целия ден все си мислеше за слънцето. На обед яде малко и едва привечер се успокои. А на следния ден всичко започна отначало.
— Къде е слънчицето? — хленчеше той. — Искам да има слънце! У нас в Града на цветята винаги имаше слънце.
— Знаеш ли какво, драги мой, по-добре престани с тези глупости — рече Знайко.