Проверяването на уредите и частите на ракетата зае всичкото време, с което разполагаха космонавтите, и завърши едва привечер.
След като приключи с последните изпробвания, Знайко рече:
— Сега ракетата е напълно готова за полет. Утре сутринта ще включим уреда за безтегловност и ще я преместим на стартовата площадка. А сега време е да спим. Необходимо е преди полета да си починем добре.
Космонавтите излязоха от хангара, заключиха вратата и се отправиха към Космическото градче. Още не бяха се скрили в далечината, когато зад оградата се показаха две глави с черни маски. Известно време те безмълвно стърчаха над оградата и само дишаха тежко. След това едната глава се обади с гласа на Шмекерленд:
— Най-после се махнаха, земята да ги погълне дано!
— Остави ги. По-добре нека хвръкнат във въздуха! — измърмори другата глава с гласа на Октоподъл.
Това наистина бяха Октоподъл и Шмекерленд.
Те почакаха още малко и след като се убедиха, че наблизо няма никого, Шмекерленд каза:
— Хайде прескачай, а аз ще ти подам сандъчето с динамита!
Октоподъл с пъшкане се покатери на оградата и скочи от другата й страна. Шмекерленд вдигна от земята сандъчето и се помъчи да го подаде на Октоподъл през оградата. Октоподъл протегна нагоре ръце, стараейки се да подхване сандъчето. То обаче се оказа твърде тежко. Октоподъл не можа да го удържи и падна на земята заедно с него.
— Какво го хвърляш така — изсъска му Шмекерленд. — То е пълно с динамит, а не с макарони! Тъй ще те разпердушини, че нищо няма да остане от тебе!
Той също се прехвърли през оградата и се опита да отвори вратата на хангара.
— Заключена! — измърмори злобно. — Ще трябва да подкопаем отдолу.
Двамата злосторници запалиха специалното електрическо фенерче и като клекнаха до стената, извадиха ножовете си и се заеха да копаят с тях земята.
В Космическото градче дребосъчетата отдавна вече спяха. Никой не очакваше нищо лошо. Будни бяха само Знайко и професор Телескопов. Те бяха заети с математически изчисления: налагаше се да уточнят траекторията на полета на космическия кораб, за да може той, след като се вдигне във въздуха, да попадне точно в отвора на тунела, през който се излизаше на повърхността на Луната.
Отдавна беше минало полунощ, когато Знайко и професор Телескопов завършиха всички изчисления и почнаха да се готвят за спане. Знайко се съблече, загаси електричеството, легна си и тъкмо щеше да се покрие вече с одеялото, когато се чу взрив. Стените на стаята се разлюляха, от тавана се посипа мазилка, стъклата на прозорците изскочиха от рамките си, креватът, на който лежеше Знайко, се преобърна и той се изтърси право на пода. Професор Телескопов, който спеше в стаята на Знайко, също се оказа на пода. Наметнат с одеялото, Знайко в миг изскочи навън и видя издигащия се нагоре стълб от пламък и дим.
— Ракетата! Та нали там е ракетата! — изкрещя той на изскочилия след него професор Телескопов.
Те се втурнаха напред, без да обръщат внимание на падащите отгоре дървени парчета, дотичаха до мястото, където доскоро се издигаше хангарът, и видяла само куп; димящи развалини. Към местопроизшествието вече се стичаха и останалите дребосъчета.
— Тук стана експлозия! Някой взриви ракетата! — извика Знайко е разтреперан от вълнение глас.
— Това са полицаите и никой друг! — възкликна Квантик. — Решили са да ни отмъстят!
— А сега как ще излетим обратно? — питаха дребосъчетата.
— Дали ще поправим ракетата? — подхвърли Мемега.
— Как ще я поправим? Сигурно вече няма никаква ракета — отвърна Фуксия.
— Спокойствие, братлета! — обади се Знайко, който пръв си възвърна самообладанието. — Трябва да разчистим бързо развалините и да разберем какво е станало с космическия кораб.
Дребосъчетата се хванаха на работа. Към разсъмване мястото беше разчистено и те видяха, че от взрива ракетата беше полегнала на едната си страна. Задната й част беше съвсем откъсната, главният двигател — повреден, а стъклата на илюминаторите — разбити.
— За да поправим тези повреди, няма да ни стигнат и две седмици — загрижено продума Знайко. — Трябва да отложим полета.