Знайко се придвижи до външната врата, улови се за дръжката й, надникна в двора и почна да вика:
— Винтчо, Винтчо!
Винтчо не отговаряше.
— Да не би да е полетял в космоса? — уплашено попита Болтчо.
Незнайко, който в това време се показа в коридора, чу думите на Болтчо.
— Я гледай ти! Винтчо отлетял в космоса! — измърмори Незнайко и веднага закрещя, колкото му глас държи: — Братлета, беда! Винтчо отлетял в космоса!
Всички се разтревожиха и се спуснаха към входната врата.
— Назад! — извика Знайко. — Не се приближавайте до вратата! Опасно е!
— Къде е Винтчо? Какво се е случило с Винтчо? — питаха дребосъчетата развълнувано.
— Нищо се не знае още — отвърна Знайко. — Знае се, че е тръгнал за работилницата и не се е върнал оттам.
— Някой трябва да отиде в работилницата, може би той е още там — каза Палитро.
— Как ще отиде, когато сме в състояние на безтегловност — избърбори Мърморко.
— Я донесете тук едно по-дълго въже! — заповяда Знайко.
Заповедта беше изпълнена моментално. Знайко завърза единия край на въжето около кръста си, а другия край върза за дръжката на вратата и строго каза:
— Слушайте, никой да не смее да излиза от къщи! Стига ни, дето Винтчо е изчезнал!
Знайко придаде на тялото си наклонено положение, отблъсна се силно с крака от прага и полетя по направление на работилницата, която се намираше недалеч от къщата. Той не пресметна много добре силата на тласъка и се издигна по-високо, отколкото трябваше. Прелитайки над работилницата, той се хвана за ветропоказателя и това спря полета му. Знайко се спусна по водосточната тръба, отвори вратата и влезе в работилницата. Дребосъчетата напрегнато следяха действията му. След една минута Знайко се подаде от работилницата.
— Няма го тук — извика той. — Но изглежда и да не е идвал. Ей сега ще погледна в беседката.
С един скок Знайко стигна до беседката и, надникна вътре. Винтчо го нямаше и там.
— Май че най-добре ще бъде да се покатеря върху покрива на къщата и оттам да погледна наоколо. Отгоре винаги се вижда по-хубаво. Я ме притеглете с въжето към къщата! — извика Знайко.
Дребосъчетата задърпаха въжето и притеглиха Знайко обратно към къщата. За миг Знайко се покатери по водосточната тръба върху покрива и тъкмо се готвеше да се огледа наоколо, когато неочакван порив на вятъра го издуха от покрива и го отнесе встрани. Това не уплаши Знайко, тъй като той беше уверен, че другарите му веейки момент могат да го придърпат с въжето обратно.
— Така дори е по-добре — помисли си Знайко, когато летеше над земята като на въртолет. — Аз много по-внимателно ще разгледам всичко наоколо.
Той обаче не успя да разгледа нищо, тъй като в следващия момент стана нещо, което никой не очакваше. Без да долети до оградата, Знайко изведнаж започна стремително да пада, сякаш някаква сила неочаквано го беше дръпнала надолу. Той тупна отвисоко, като се просна на земята и не можа да съобрази дори какво се беше случило. Усещайки страшна тежест в тялото си, той с мъка се изправи на крака и се огледа наоколо. Учуди се, че отново стои твърдо на краката си.
— Я гледай ти! Изглежда че отново придобих тегло! — измърмори Знайко.
Той се опита да вдигне най-напред едната, после другата си ръка, опита се да направи една-две крачки… Ръцете и краката трудно му се подчиняваха, сякаш бяха налени с олово.
„Може би усещането на голяма тежест да е следствие на бързия преход от състоянието на безтегловност към нормалното състояние“ — помисли си Знайко.
Той видя, че другарите му изплашено го гледат от вратата на къщата и им извика:
— Братлета, вижте, тук няма безтегловност!
— А какво има там? — попита някой.
— Тук има тегловност. Върху мене отново действува земното притегляне. Погледнете: аз стоя на краката си… ходя… скачам!
Знайко направи няколко крачки и се опита да подскочи. Всъщност нищо не излезе от скока му. Той не можа да откъсне крака от земята.
Точно в това време иззад стобора се чу някакъв жален стон. Знайко се ослуша и му се стори, че някой го вика за помощ. Без да му мислиш много-много, Знайко се завтече и поиска да се покатери по стобора, но не успя. Земното притегляне продължаваше да действува върху него със страшна сила. Чул ясно вика за помощ, Знайко откърти една дъска и надникна през дупката. Недалеч от стобора той видя, че на земята лежи Винтчо. Винтчо също го забеляза.
— Как си попаднал тук? — попита Знайко, като изтича до него.
— Аз исках, разбираш ли, да отворя входната врата; и тя се отвори. Че като излетях тогава, разбираш ли…
— Защо не ми отговаряше? Аз тук те викам, викам!