Измина се около един час в напрегната работа. След малко по радиотелефона се получи нареждане от Знайко да се заведе Незнайко в ракетата. Знайко съобщи, че ракетата не е пострадала от метеоритите, херметичността й не е нарушена, обаче много от приборите се нуждаят от регулиране, а акумулаторите — от смяна на електролита и от зареждане. За всичко това щеше да бъде необходимо не по-малко от дванадесет часа. Ето защо Знайко нареди цялото останало време да се използува за набавяне на лунит и антилунит и за натоварването им на ракетата.
Без да губи нито секунда, доктор Хапчев тръгна на път, возейки пред себе си креслото люлка, в което лежеше Незнайко в своя скафандър. Когато Хапчев най-после стигна до ракетата, Незнайко се почувствува толкова слаб, че не можа да стане от креслото и трябваше да го носят на ръце. С помощта на Знайко, Фуксия и Селдичка доктор Хапчев успя да внесе Незнайко в ракетата. Там му снеха скафандъра, съблякоха го и го сложиха да си легне в каютата.
Освободен от тежкия скафандър, Незнайко усети известно облекчение и дори се опита да стане от леглото, но силите му отново го напуснаха. Обзе го такава слабост, че той едва беше в състояние да си мръдне ръката или крака.
— Каква е тази болест — продума Незнайко. — Струва ми се, че съм налят с олово и тялото ми тежи три пъти повече, отколкото трябва.
— Това не може да бъде — отговори му Знайко. — Ти си на Луната и трябва да тежиш не три пъти повече, а шест пъти по-малко. Виж, ако беше попаднал на планетата Юпитер, там наистина щеше да тежиш три пъти повече или по-точно казано — два пъти и шестдесет и четири стотни повече, отколкото на Земята. А пък на Марс щеше да тежиш три пъти по-малко. Но ако би се озовал на Слънцето…
— Добре де, добре — прекъсна го доктор Хапчев. — Не го затруднявай сега с тези цифри. По-добре погрижи се да отлетим по-бързо.
Знайко излезе и те заедно с Телескопов се заловиха да проверяват електронната сметачна машина. След няколко часа всички: уреди и прибори бяха проверени, но ракетата не можеше да излети, докато не се заредят акумулаторите, от които зависеше точното функциониране на всички бордни съоръжения и на двигателите.
Доктор Хапчев не се отделяше от Незнайко. Виждайки, че той губи сили, докторът се чудеше какво да направи и нервничеше. Наистина, щом включиха безтегловността и ракетата най-после се отправи на път, самочувствието на Незнайко малко се подобри. Но отново не задълго. Скоро той пак взе да се оплаква, че го притиска някаква тежест, макар да беше ясно, че не можеше да има никаква тежест, тъй като той, както и всички останали дребосъчета в ракетата, се намираше в състояние на безтегловност. Доктор Хапчев разбираше, че тези болезнени усещания са резултат на потиснатото психическо състояние на болния и се мъчеше да отвлече Незнайко от мрачните му мисли, като разговаряше ласкаво с него и му разказваше приказки.
Останалите дребосъчета се отбиваха в каютата и всеки се мъчеше да си спомни още някаква приказка, за да я разкаже на Незнайко. Всички мислеха само едно — как да помогнат на болния. След известно време забелязаха, че Незнайко престана да проявява интерес към заобикалящите го и вече не слуша какво му говорят. Очите му бавно блуждаеха по тавана на каютата, а пресъхналите му устни шепнеха нещо. Доктор Хапчев се вслушваше с всички сили, но не можеше да разбере нито дума.
Скоро очите на Незнайко се притвориха и той заспа. Гърдите му продължаваха да се повдигат все така тежко. Страните му се покриха с трескава руменина. Постепенно дишането му се успокои. Гърдите му взеха да се повдигат все по-слабо и по-рядко. На доктор Хапчев му се стори дори, че Незнайко не диша. Той почувствува, че работата е лоша, и грабна ръката на Незнайко. Пулсът му едва се напипваше и беше много бавен.
— Незнайко! — извика изплашен доктор Хапчев. — Незнайко, събуди се!
Но Незнайко не се пробуждаше. Хапчев бързо му пъхна под носа шишенцето с амоняк. Незнайко бавно отвори очи.
— Трудно ми е да дишам — прошепна той с усилие.
Като видя, че Незнайко отново затвори очи, доктор Хапчев го улови за рамото и взе да го разтърсва.
— Незнайко, не заспивай! — викаше той. — Ти трябва да се бориш за живота си! Чуваш ли? Не се предавай! Не заспивай! Ти трябва да живееш, Незнайко! Трябва да живееш!
Щом забеляза, че лицето на Незнайко се покрива с някаква странна бледност, Хапчев отново му грабна ръката. Пулсът не се усещаше. Хапчев притисна ухо към гърдите на болния. Сърцето не се чуваше. Той отново даде на Незнайко да помирише амоняк, но и това не произведе никакво действие.