— Кислород! — извика Хапчев, като захвърли встрани шишенцето.
Винтчо и Болтчо грабнаха гумената възглавничка и се затекоха към газовата камера, където се държаха балоните с кислород, а Хапчев, без да губи нито миг, започна да прави на Незнайко изкуствено дишане. Дребосъчетата, струпани пред вратата на каютата, наблюдаваха с тревога как доктор Хапчев ритмично повдига нагоре ръцете на Незнайко, а после изведнаж ги спуща надолу, притискайки ги плътно към гърдите му. От време на време той спираше за минутка, долепваше ухо към гърдите на Незнайко, мъчейки се да долови биенето на сърцето, и отново продължаваше изкуственото дишане.
Никой не можеше да каже колко време беше изтекло. Всички имаха впечатлението, че то е твърде много. Най-после на Хапчев му се стори, че Незнайко въздъхна. Докторът трепна, но продължи да вдига и спуска ръцете на болния, докато не се убеди, че дишането се е възобновило. Като видя, че Винтчо и Болтчо са донесли възглавничката с кислород, той им каза да пускат по малко кислород от тръбичката около устата на болния.
Дребосъчетата с облекчение забелязаха как страшната бледност започна да изчезва от лицето на Незнайко. Най-сетне той отвори очи.
— Дишай, дишай, Незнайко — ласкаво му каза доктор Хапчев. — Дишай сега сам, миличък! По-дълбоко дишай! И не заспивай, мили мой, не заспивай! Потърпи мъничко!
Той нареди да се дава на болния още известно време кислород, а сам почна да изтрива с кърпа потта от челото си. В това време някое от дребосъчетата погледна през илюминатора и извика:
— Гледайте, братлета, Земята е вече близо!
Незнайко искаше да се повдигне, за да види й той, но от слабост не можа дори да обърне глава.
— Повдигнете ме — пошепна той. — Искам поне още веднаж да видя Земята.
— Повдигнете го, повдигнете го! — разреши докторът.
Фуксия и Селдичка хванаха Незнайко под мишниците и го поведоха към илюминатора. Незнайко погледна през него и видя Земята. Сега тя не изглеждаше такава, както от Луната, а беше като едно огромно кълбо. Светлите петна по него бяха материците, а тъмните — моретата и океаните.
Около земното кълбо имаше светещ ореол, който го обвиваше като топло, меко, пухено одеяло. Докато Незнайко гледаше навън, Земята видимо се приближаваше и вече не можеше да се обхване с поглед цялото земно кълбо.
Щом видяха, че Незнайко се е изморил и диша тежко, Фуксия и Селдичка го понесоха обратно към леглото, но той им каза:
— Облечете ме!
— Добре, добре! — каза доктор Хапчев. — Първо си почини малко. Ей сега ще те облечем.
Фуксия и Селдичка го сложиха на леглото, облякоха му оранжевата рубашка и светложълтите панталони, обуха му чорапите и обувките, завързаха му на врата зелената връзка и дори му сложиха на главата неговата любима синя шапка.
— А сега носете ме! Носете ме! — зашепна с пресеклив глас Незнайко.
— Но къде да те носим, миличък? — учуди се Хапчев.
— На Земята! Бързо! Трябва ми Земята!
Хапчев видя, че Незнайко отново диша трескаво, целият трепери и рече:
— Добре, добре, ей сега, миличък! Носете го в кабината.
Фуксия и Селдичка изнесоха Незнайко от каютата. Доктор Хапчев отвори вратата на асансьора и четиримата слязоха в задната част на ракетата. След тях се спуснаха Винтчо, Болтчо, професор Телескопов и останалите дребосъчета. Незнайко видя, че Фуксия и Селдичка се спряха пред вратата и се разтревожи:
— Носете ме, носете ме! Какво правите?… Отворете вратата!… Искам на Земята! — шепнеше той, ловейки жадно въздуха с уста.
— Ей сега, миличък, почакай! Сега ще отворим — отговори Хапчев, мъчейки се да успокои Незнайко. — Ей сега, миличък, ще попитаме Знайко дали можем да отворим вратата!
Сякаш в отговор на думите му същия миг от високоговорителя се чу гласът на Знайко, който продължаваше да стои на своя пост в кабината за управление.
— Внимание! Внимание! Започваме да се приземяваме! Пригответе се за включване на тежестта. Всички да се приготвят за включване на тегловността!
Дребосъчетата, които не успяха да съобразят какво ще стане, изведнаж почувствуваха силна тежест. Това им подействува като удар, който ги свали на пода. Винтчо и Болтчо първи разбраха станалото. Те скочиха на крака и вдигнаха болния Незнайко. Доктор Хапчев и професор Телескопов помогнаха на Фуксия и Селдичка да станат.
Още не свикнали с усещането на тежест, последва втори удар и всички отново се намериха на пода.