— Земя!… Пригответе се за слизане! — раздаде се гласът на Знайко. — Отворете вратата на шлюзовата камера!
Професор Телескопов, който се намираше най-близо до изхода, решително натисна бутончето. През отворената врата блесна слънчев лъч.
— Носете ме, носете ме! — извика Незнайко и протегна ръце към светлината.
Винтчо и Болтчо го изнесоха на ръце и почнаха да слизат с него по металическата стълбичка. Дъхът на Незнайко секна, като видя синьото небе с бели облаци по него и сияещото слънце във висините. Чистият въздух го опияни. Всичко сякаш заплува пред очите му: и изумруднозелената ливада, изпъстрена с жълти глухарчета, бели лайкучки и сини звънчета, и дърветата с трептящите от вятъра листа, и синеещата се в далечината сребриста повърхност на реката.
Когато Винтчо и Болтчо стъпиха на Земята, Незнайко страшно се развълнува:
— Пуснете ме! — извика той. — Пуснете ме и мене на Земята!
Винтчо и Болтчо внимателно изправиха Незнайко и му помогнаха да стъпи на Земята.
— А сега водете ме! Водете ме! — викаше Незнайко.
Винтчо и Болтчо полекичка го поведоха, поддържайки по-грижливо под мишниците.
— А сега ме пуснете! Пуснете ме! Мога сам!
Тъй като Винтчо и Болтчо се страхуваха да го пуснат, Незнайко се опита да се измъкне от ръцете им и дори посегна да удари Болтчо. Тогава те го пуснаха. Незнайко направи няколко неуверени стъпки, но изведнаж рухна на колене, простря се на земята и като притисна лице към нея, почна да я целува. От очите му потекоха сълзи. И той прошепна:
— Майчице моя, земьо моя мила! Никога няма да те забравя!
Ясното слънце ласкаво го топлеше със своите лъчи, свежият ветрец разбъркваше косите му, сякаш го милваше по главата. И на Незнайко му се струваше, че в гърдите му нахлува някакво голямо, огромно чувство. Той не знаеше как се нарича това чувство, но разбираше, че то е хубаво и че по-хубаво от него няма на света. Незнайко се притисна към Земята като към родно, близко същество и усети как силите му отново се възвръщат и болестта му изчезва от само себе си.
Най-после той изплака всичките сълзи, които се бяха набрали в душата му, и се изправи. Незнайко се засмя весело, когато видя своите другари, които радостно приветствуваха родната Земя.
— Е, братлета, това е то! — радостно извика той. — А сега можем отново да тръгнем на някакво пътешествие!
Ето какво дребосъче беше този Незнайко!