Докато Хапчев обикаляше из града, другарите му приготвиха яденето и почнаха да обядват на същото място под открито небе. Това беше особено приятно, защото на чист въздух апетитът е винаги по-добър. Разбира се, най-напред нахраниха болния Винтчо. Това не беше лесна работа, защото се наложи да го хранят в състояние на безтегловност. Болтчо беше решил да свари за болния специална диетична супа-пюре. Но най-остроумното беше, че Болтчо беше измислил да налее тази супа в чайника, който обикновено служеше за запарване на чай. Чайникът беше плътно захлупен отгоре с капаче и затова супата не се изплискваше, когато попадаше в състояние на безтегловност. На болния оставаше само да налапа чучурката на чайника и полекичка да смуче супа. Храненето по този начин ставаше бързо и при това нищо не се разливаше.
Болтчо беше измислил за Винтчо една каша — нито много рядка, нито много гъста. Такава каша добре прилепваше към чинията и затова можеше свободно да се пренася от едно място на друго, както и да се гребе с лъжица, без да има опасност, че ще се свлече от чинията и ще почне да плава в пространството. За десерт имаше желе от боровинки, което също беше поднесено на Винтчо в чайника.
След като нахраниха Винтчо, дребосъчетата точно по същия начин нахраниха и Шишко, който, както казахме вече, беше изгубил не само теглото си, но заедно с него и остатъците от своята съвест, без да загуби при това обаче апетита си.
Малко по-късно се върна от обиколката си доктор Хапчев и съобщи на Знайко, че никъде в града не е констатирал състояние на безтегловност. Животът на дребосъчетата, каза той, си тече както обикновено. Никой не е наблюдавал никакви загадъчни явления и не е изпитвал никакви болезнени усещания.
Съобщените от Хапчев факти накараха Знайко сериозно да се замисли. Стори му се странно, че зоната на безтегловност се ограничаваше само в техния двор.
— Вероятно зад това се крие някаква причина. Но каква е тя? — блъскаше си главата Знайко.
Той заръча на другарите си да бъдат по-внимателни и тръгна към стаята си, за да си почине след обяда и да помисли на спокойствие. Знайко искаше да легне на кушетката, както беше свикнал, но се сети, че в състояние на безтегловност това може да стане само ако се привърже с въже, което е много трудно, пък и не се налага. Знайко се простря с цялата си дължина над кушетката, постави тялото си в хоризонтално положение, за да може да вижда стаята в обикновения й вид, така че нищо да не отвлича вниманието му и се замисли:
— Странно е, че зоната на безтегловност сякаш представлява кръг, в чийто център се намира нашият дом — рече си Знайко. — По този начин ние се намираме като че ли в центъра на безтегловността. Може би този център е тъкмо тук, където се намирам аз, или пък някъде съвсем близо? Дали причината за безтегловността не се крие именно в центъра?
За миг на Знайко му се стори, че се е приближил до разрешението на задачата, но изведнаж мисълта му се отклони рязко в друга насока:
— Как се стигна до състоянието на безтегловност? Как започна всичко? Я да си припомним — каза Знайко, сякаш разговаряше с невидими събеседници. — Това започна сутринта. Най-напред всичко си беше както обикновено… Аз разтребвах стаята, после сложих в шкафа лунния камък, после… после… Но какво стана после? Та именно тогава настъпи и състоянието на безтегловност!
Мисълта на Знайко трескаво заработи.
„Да не би пък тайната на безтегловността да е свързана с лунния камък?“ — внезапно блесна в главата му догадка.
„Че какво, това предположение е съвсем правдоподобно — мислено си отговори Знайко. — Какво всъщност представлява лунният камък? Никой не знае какво представлява той. Знае се само, че това е вещество с някакви странни свойства… Може би между другите си свойства той притежава и свойството да унищожава теглото на предметите… Но пък лунният камък е вече отдавна у мене. Защо това му качество не се е проявило досега?… Може би то не се е проявило, защото лунният камък се е намирал не там, където е сега? Може би способността на лунния камък да унищожава теглото на предметите зависи от мястото, където се намира той?“