След такъв категоричен отговор Селдичка не възобнови повече този разговор.
Малко по малко Незнайко се поуспокои и вече не му беше така мъчно, както отначало. Апетитът му се върна. Сънят му също се оправи. Заедно с другите дребосъчета той ходеше в Космическото градче, наблюдаваше как стават изпробванията на ракетата, как се тренират пътешествениците преди отлитането, слушаше лекциите на Фуксия и на Селдичка за Луната и за междупланетните полети. Изглеждаше, че се е примирил напълно със своята участ и повече не мечтае за полета към Луната. Дори характерът на Незнайко сякаш се промени. Най-наблюдателните дребосъчета забелязваха, че Незнайко често започна да се замисля за нещо. Когато му се случваха такива пристъпи на замисляне, върху лицето му се появяваше някаква мечтателна усмивка. Той като че ли се радваше на нещо. Никой обаче не можеше да се досети какво го настройваше толкова радостно.
Веднаж Незнайко срещна Шишко и му, каза:
— Слушай, Шишко, сега ние с тебе сме другари по нещастие.
— По какво нещастие? — не го разбра Шишко.
— Е-е, нали и тебе не те вземат на Луната, както и мене!
— Аз не бива да летя на Луната. Много съм тежък. Ракетата няма да може да ме вдигне — каза Шишко.
— Глупости! — отвърна Незнайко. — Всички, които полетят с ракетата, ще бъдат в състояние на безтегловност, така че за ракетата е все едно тежък ли си или не. Никой нищо няма да тежи. Разбра ли?
— Че защо тогава не ме вземат? Това е несправедливо! — каза Шишко.
— Несправедливо и още как! — подкрепи го Незнайко. — Толкова несправедливо, че просто не може да се изрази. Ние с тебе трябва да поправим тази несправедливост.
— Как така ще я поправим?
— През нощта, в навечерието на полета, ще се вмъкнем в ракетата и ще се скрием. А сутринта, когато ракетата полети в космоса, ще се покажем. Няма да вземат да връщат ракетата обратно заради нас я!
— Че може ли да се правят такива неща? — попита Шишко.
— Защо да не може? Колко си чуден! Най-главното е, разбираш ли, да не успеят да ни свалят, докато сме още на Земята. А в космоса няма вече да ни свалят. Можеш да бъдеш спокоен.
— Ами къде ще се скрием?
— В хранителната камера. Там е много удобно и има различни продукти в голямо количество.
— Продукти в голямо количество — това не е лошо! — каза Шишко. — Но нали ракетата е предназначена за четиридесет и осем пътешественика?
— Глупости — отвърна Незнайко. — Къде се е чуло и видяло да има точно четиридесет и осем пътешественика. Каква е тая цифра, я си помисли само! За да се закръгли, те трябва да бъдат петдесет. А където има място за четиридесет и осем, там ще се поберат и петдесет. Освен това нали на нас двамата не ни трябват места в каютата: ние ще седим в хранителната камера. Там е тесничко, но както казват, сърце да е широко!
— Ами ти сигурен ли си, че в хранителната камера има продукти? — попита Шишко.
— С очите си ги видях, да не мръдна от място, ако те лъжа! — закле се Незнайко. — Аз, братко, съм изучил ракетата отдолу догоре. Всичко, каквото искаш, ще ти намеря със затворени очи.
— Е, щом е тъй, тогава добре — съгласи се Шишко.
В навечерието на определения за отлитането ден Незнайко и Шишко не си легнаха да спят. Те изчакаха да заспят всичките им другари, измъкнаха се тихичко от къщи и се отправиха към Космическото градче.
Нощта беше тъмна. По гърба на Шишко лазеха тръпки. При мисълта, че скоро ще полети в космоса, той беше изгубил, дето се казва, и ума, и дума от страх. Шишко се разкайваше вече, загдето се е съгласил да вземе участие в такова опасно начинание, но го беше срам да признае пред Незнайко, че се е уплашил.
Беше вече съвсем късно, когато Незнайко и Шишко стигнаха до Космическото градче. Луната изгря и наоколо стана по-светло. Нашите приятели минаха дебнешком покрай къщите и излязоха на края на кръглата площадка, в чийто център се издигаше космическата ракета. Нейните стоманени стени проблясваха в синкавата светлина на Луната, а на Незнайко и на Шишко им се струваше, че свети самата ракета, направена сякаш от някакъв светещ метал. В очертанията на ракетата имаше нещо смело и стремително, което неудържимо се стреми нагоре. Изглеждаше, че всеки момент ще се откъсне и ще полети във висините.
Мъчейки се да се промъкнат незабелязано, Незнайко и Шишко се снишиха до земята и така превити надве, пресякоха площадката. Когато се озоваха до ракетата, Незнайко натисна с пръст бутончето, което се намираше в задната й част. Една вратичка безшумно се отвори и до краката на пътешествениците се спусна малка, металическа стълбичка. Незнайко видя, че Шишко се двоуми и го хвана за ръката. Те заедно се качиха по стъпалата и влязоха в така наречената херметическа камера. Това беше нещо като малка стаичка с две врати, които се затваряха херметически. Едната врата, тази, през която влязоха Незнайко и Шишко, водеше навън, а другата — към вътрешността на космическия кораб.