Щом двамата приятели влязоха в херметическата камера, външната врата автоматически се затвори. Шишко видя, че пътят за отстъпление е отрязан и цял изтръпна от страх. Той искаше да каже нещо, но езикът му в устата сякаш се беше вдървил, а главата си чувствуваше като изпразнена. Сам не разбираше за какво мисли, пък и не знаеше дали въобще мисли за нещо. В ума му, кой знае защо, през цялото време се въртяха думите на една песничка, която беше чувал някога: „Прощавай, бреза моя скъпа! Прощавай, мой любими бор!“ От тези думи му стана някак неприятно и тъжно до плач.
Незнайко в това време натисна бутончето на втората врата. Вратата пак така безшумно се отвори. Незнайко решително прекрачи прага. Шишко машинално го последва.
— Прощавай, бреза моя скъпа! — мрачно измърмори той. — Това е то! Край!
Чу се щракване. Втората врата се затвори също така плътно, както първата. Тя сякаш отдели с непроходима стена нашите пътешественици от външния свят, от всичко с което бяха свързани досега.
— Това е то! Край! — повтори още веднаж Шишко и се почеса зад ухото.
Незнайко, който в това време беше отворил вече вратичката на асансьора, дръпна Шишко за ръкава и рече:
— Хайде ела, после ще се чешеш!
Шишко мълчаливо влезе в кабината на асансьора. Той беше бледен като привидение. Кабината започна да се изкачва с равномерен шум. Когато тя стигна на нужната височина, Незнайко излезе и каза:
— Хайде измъквай се! Какво стоиш като пън?
Шишко излезе от асансьора и видя, че се намират в тясно и криво коридорче, което като пръстен заобикаляше шахтата на асансьора. Незнайко мина по коридорчето и се спря пред кръгла металическа вратичка, която, напомняше вратичката на параходна пещ.
— Ето я. Тук е хранителната камера — каза Незнайко.
Той натисна едно бутонче. Вратичката се отвори като широко зинала уста. Незнайко се вмъкна в тази уста, като напипваше с крак в тъмното стъпалата. Щом се озова на дъното на камерата, той намери ключа на стената и светна.
— Е хайде, спускай се тук! — извика той на Шишко.
Шишко почна да слиза надолу. От страх колената му се разтрепериха, той се спъна и се търкулна по стъпалата право в камерата. Наистина, не се удари много, защото в камерата и стените, и подът, и дори стъпалата бяха облепени с мека, еластична пластмаса. Всички помещения вътре в ракетата бяха облицовани със същата пластмаса. Това беше направено, за да не се удари някой случайно, когато изпадне в състояние на безтегловност.
Щом видя, че падането не е причинило никаква вреда на Шишко, Незнайко затвори вратичката и каза с весела усмивка:
— Сега сме като у дома си! Нека се опитат да ни намерят тук!
— А как ще се измъкнем обратно? — уплашено попита Шишко.
— Както се вмъкнахме, тъй и ще се измъкнем. Виж, тук до вратата има бутонче. Натиснеш ли го, вратата се отваря. Всичко е с бутончета.
Незнайко започна да натиска различни бутончета и да отваря вратичките на вградените шкафове, термостати2 и хладилници, върху чиито полици се намираха най-разнообразни хранителни продукти. Само че Шишко беше така силно разстроен, че дори видът на продуктите не го радваше.
— Какво ти е, сякаш не си доволен? — учуди се Незнайко.
— Не, че защо? Много съм доволен — отговори Шишко с физиономия на престъпник, осъден на смърт за някакви страшни престъпления.
— Е, щом си доволен, хайде тогава да лягаме да спим. Много е късно вече.
При тези думи Незнайко се простря на пода на камерата, като сложи под главата си вместо възглавница собствения си юмрук. Шишко последва неговия пример. Той се настани по-удобно на меката пластмаса и взе да обмисля своето положение. В главата му постепенно узря мисълта, че е най-добре да се откаже от това пътешествие. Шишко реши да признае още сега на Незнайко, че вече му е минало желанието да лети, но си помисли как ще почне да му се подиграва Незнайко и да го обвинява, че е страхливец. Най-после той все пак събра кураж дотолкова, че реши да признае своята страхливост, но в същия момент чу ритмичното похъркване на Незнайко. След като се убеди, че Незнайко спи дълбоко, Шишко стана и се промъкна дебнешком до вратичката, като се стараеше да не стъпи на ръцете му.
„Ще се измъкна от ракетата и ще избягам в къщи! Край — помисли си той. — А пък Незнайко нека лети до Луната, щом толкова му се иска!“