Знайко написа дори книжка, в която казваше, че повърхността на Луната невинаги е била твърда и студена, каквато е сега. Някога Луната представлявала огнено-течно, тоест нагорещено до разтопено състояние кълбо. Постепенно повърхността на Луната изстивала и ставала вече не течна, а жилава като тесто. Отвътре тя била все пак още твърде гореща, затова нажежените газове изскачали на повърхността във вид на огромни мехури. Излезли вече на повърхността на Луната, тези мехури, естествено, се пускали. Докато повърхността на Луната била още достатъчно течна, белезите от пукналите се мехури се разнасяли и изчезвали, без да оставят следа, както не оставят следа мехурите върху вода през време на дъжд. Но когато повърхността на Луната изстинала дотолкова, че станала гъста като тесто или като разтопено стъкло, следите от пукнатите мехури вече не изчезвали, а оставали във вид на стърчащи над повърхността пръстени. Изстивайки постепенно, тези пръстени окончателно се втвърдявали. Отначало били гладки като застинали върху вода кръгове, после малко по малко се разрушавали и в края на краищата заприличали на тези пръстеновидни планини, които всеки може да види с телескоп.
Всички астрономи — и вулканистите, и метеористите — се присмиваха на тази Знайкова теория.
Вулканистите казваха:
— За какво ни е притрябвала и тази блинова теория, когато и без това е ясно, че лунните кратери са просто вулкани?
Знайко отговаряше, че вулканът е твърде голяма планина, на върха на която се намира сравнително малък кратер или гърло. Ако поне един лунен кратер представлява кратер на вулкан, то самият вулкан щеше да бъде едва ли не колкото цялата Луна, а такова нещо съвсем не се наблюдава.
Метеористите казваха:
— Лунните кратери, разбира се, не са вулкани, но те не са и блинове. На всички е известно, че това са следи от падането на метеорити.
Знайко отговаряше на това, че метеорити са могли да падат на Луната не само отвесно, но и под наклон и в такъв случай щяха да оставят не кръгли, а проточени, продълговати или елипсовидни следи. Пък то всички кратери на Луната са предимно кръгли, а не елипсовидни.
И вулканистите, и метеористите обаче бяха дотолкова свикнали със своите любими теории, че дори не искаха да слушат Знайко, и презрително го наричаха блинист. Те казваха, че изобщо е смешно да се сравнява Луната, която представлява значително космическо тяло, с някакъв си нещастен блин от втасало тесто.
Впрочем Знайко сам се отказа от своята блинова теория, след като лично посети Луната и видя отблизо един от лунните кратери. Той установи, че пръстеновидната планина съвсем не е планина, а останки от гигантска тухлена стена. Въпреки че тухлите на тази стена били разрушени и изгубили своята първоначална четириъгълна форма, все пак можело да се разбере, че това са тъкмо тухли, а не парчета от обикновена скала. Това проличавало особено ясно там, където, стената сравнително неотдавна се била срутила и отделните тухли все още не се били разсипали на прах.
Знайко поразмисли и разбра, че само разумни същества са могли да направят тия стени и когато се завърна от пътешествието си, публикува книга, в която писа, че някога на Луната са живели разумни същества, тъй наречените лунни дребосъчета или лунници. В онези времена на Луната, както и сега на Земята, е имало въздух. Ето защо лунниците са живели на повърхността на Луната, както и ние живеем на повърхността на нашата планета Земя. С течение на времето обаче въздухът на Луната е ставал все по-малко и по-малко, излитал е в космическото пространство около Луната. За да не загинат без въздух, лунните жители са обграждали градовете си с дебели тухлени стени, над които издигали огромни стъклени куполи. Изпод тези куполи въздухът вече не излетявал, следствие на което те можели да дишат, без да се боят от нищо.
Но лунните жители знаели, че така не може да продължава вечно, че въздухът около Луната постепенно ще изчезне напълно и незащитената от дебел пласт въздух лунна повърхност ще се нагрява силно от слънчевите лъчи и тогава животът на Луната ще стане невъзможен дори под стъклен капак. Ето защо лунниците започнали да се преселват във вътрешността на Луната и сега живеят не на външната, а на вътрешната й страна, понеже в действителност Луната отвътре е куха като гумена топка и на вътрешната й повърхност може да се живее също така, както и на външната.