След като си натърти ръцете и петите, Шишко реши да се върне при Незнайко и категорично да поиска от него да го пусне да излезе от ракетата. Той обаче не можа да изпълни това си решение, защото беше забравил на кой етаж остави Незнайко. Наложи се да обикаля всички етажи, да се промъква във всички кабини, каюти и камери. Беше вече късно. Шишко се измори много и при това адски му се доспа. Би могло да се каже, че Шишко едва се държеше на краката си от умора, ако той въобще можеше да стои на крака. Поради състоянието на безтегловност Шишко нямаше възможност да стои прав, а падаше като каракуда в буркан, удряше непрекъснато главата си в стените и се премяташе във въздуха. В края на краищата той изгуби всякаква способност да съобразява каквото и да е. Главата му се размъти, очите му почнаха да се затварят от само себе си и капнал от умора, той заспа точно в момента, когато се изкачваше с асансьора.
През това време Незнайко безгрижно си спеше в хранителната камера и не подозираше дори, че космическият полет е започнал. Посред нощ той все пак се събуди, без да може да разбере защо се намира тук, а не на леглото си в къщи. Постепенно той си припомни, че се беше вмъкнал умишлено в ракетата. Незнайко почувствува, че се намира в състояние на безтегловност, обърна внимание на ритмичния шум от реактивния двигател и разбра, че космическият кораб лети.
„Значи, докато аз съм спал, Знайко и останалите дребосъчета са се качили на кораба и са се отправили към Луната. Всичко стана така, както го бях предвидил!“ — помисли си той.
Лицето на Незнайко се разтегна в щастлива усмивка, а вътре в него сякаш нещо затрептя и се замята от радост. Той вече се готвеше да излезе от своето скривалище, да намери Знайко и да му признае, че се е вмъкнал без разрешение в ракетата, но като поразмисли малко, реши все пак да изчака, докато ракетата се отдалечи повече от Земята.
„Винаги ще успея да кажа на Знайко. Може и да не се бърза толкова с това“ — помисли си Незнайко.
В този момент той си спомни за Шишко, огледа се наоколо и каза:
— Прощавайте, скъпи приятели, но къде е Шишко? Че нали ние заедно влязохме в камерата!
В това време Незнайко забеляза, че вратата на камерата е широко разтворена.
„Аха! Значи Шишко вече се е събудил и се е измъкнал оттук — сети се Незнайко. — Е, щом е така, тогава няма смисъл и аз да седя тук самичък!“
Незнайко излезе от камерата и щом отвори вратата на асансьора, видя в кабинката Шишко.
— А, ето къде си се заврял! — възкликна Незнайко. — Усещаш ли? Вече летим!
— Какво? — попита, събуждайки се, Шишко и широко се прозя.
— Летим! — радостно извика Незнайко.
— Накъде летим? — попита Шишко и почна да търка очи с юмруци.
— Към Луната. Къде другаде?
— Към коя Луна?
— Хайде де, към коя… Сякаш не знаеш към коя Луна!
Чак сега Шишко почна да разбира какво се беше случило.
Известно време той гледаше като побъркан Незнайко, а после нададе див вик:
— Към Луната ли?
— Към Луната! — радостно потвърди Незнайко.
— Летим ли?
— Летим я! Там е работата! — извика Незнайко и безсилен да сдържи своята радост, се спусна да прегръща Шишко.
От страх дъхът на Шишко спря, долната му челюст увисна, очите му се ококориха и той гледаше Незнайко с втренчен, неподвижен поглед.
— А къде са другите? Не си ли ги виждал? — попита Незнайко, без да забелязва странното състояние на Шишко.
— Ка-а-кви другги? — запита Шишко, заеквайки от вълнение.
— Е, къде са другите дребосъчета? Къде е Знайко?
— Ами че те т-т-тук ли са?
— А ти как мислиш? Защо тогава летим, според тебе? Докато ние двамата сме спали в камерата, другите са дошли и са пуснали ракетата. Разбра ли?… Сега ние с тебе ще се изкачим горе и ще намерим всички в каютата.
Незнайко натисна едно бутонче и асансьорът се изкачи с един етаж по-горе.
— Ех, че ще се изненадат, като ни видят! — каза Незнайко и се спря пред вратата на една от каютите: — Ей сега ще влезем и ще кажем: „Здравейте, ето ни и нас!“ Ха-ха-ха!
Разтърсван от смях, Незнайко отвори вратата на каютата, не видя там никого и каза:
— Тук, кой знае защо, няма никого!
Той веднага надникна в друга каюта:
— И тук, кой знае защо, няма никого!
Тези думи Незнайко повтаряше всеки път, когато надникваше в празните каюти. Най-после рече:
— Сетих се. Те са в каюткомпанията. Сигурно там сега се провежда някакво важно съвещание и затова всички са отишли там.
Приятелите слязоха в каюткомпанията и се убедиха, че и там беше празно.
— Но тук изобщо няма никого! — извика Незнайко. — Изглежда че ние с тебе сме сами в ракетата!