— Как така сами? — изплаши се Шишко.
— Ей така на, сами — разтвори ръце Незнайко.
— А тогава кой е пуснал ракетата?
— Не зная.
— Та тя не е могла да се пусне сама!
— Не е могла — съгласи се Незнайко.
— Значи някой я е пуснал — рече Шишко.
— Кой може да я пусне?
— Е, не зная.
Незнайко изгледа подозрително Шишко и попита:
— Да не би ти да си я пуснал?
— Аз ли? — изненада се Шишко.
— Да, ти!
— Че как мога аз да я пусна? — вдигна рамене Шишко. — Аз дори не знам как да я пусна.
— Ами ти защо се измъкна от камерата? — попита Незнайко. — Защо, когато аз се събудих, тебе те нямаше там? Признай, къде си ходил?
— Ами аз, разбираш ли, през нощта се отказах да летя и исках да си отида в къщи, но, разбираш ли, заблудих се в ракетата, а после не можах да отворя вратата, тогава се отказах да си ходя и останах — бъбреше смутено Шишко.
— А не си ли натискал някъде бутончета? Защото, за да се пусне ракетата, достатъчно е да се натисне само едно бутонче. Разбра ли?
— Честна дума, никъде не съм натискал нищо. Аз само попаднах случайно в някаква малка кабинка и натиснах там едно съвсем, ама съвсем мъничко бутонче на масата…
— А-а-а! — извика със страшен глас Незнайко и като сграбчи за яката Шишко, помъкна го към бутонната кабина. — Хайде признай си бързо, в тази кабинка ли беше?
— Стру-у-ва ми се, че в тази — измънка Шишко, разтваряйки широко уста като риба на сухо.
— Това бутонче ли натисна?
— Стру-у-ва ми се, че това — призна си Шишко.
— Така си и мислех! — извика Незнайко. — Значи ти си пуснал ракетата! Какво ще заповядаш сега да правим?
— Ами не може ли ня-якак да спрем ра-акетата?
Че как да я спрем?
— Е, като натиснем още някакво б-б-бутонче.
— Ще ти дам аз на тебе едно бутонче! Ще натиснеш бутончето, ракетата ще спре и ние с тебе тъй ще си останем сред космоса. Не, не, по-добре да отидем на Луната.
— Но нали казват, че на Луната няма нищо за ядене! — рече Шишко.
— Нищо, за тебе това е полезно, нека да поотслабнеш малко — сърдито отвърна Незнайко. — Да знаеш друг път как се натискат бутончета без разрешение!
Щом си спомни за яденето, мислите на Шишко взеха друга насока. Той изведнаж почувствува страшен глад. Сега вече не можеше да мисли за нищо друго освен за ядене. Ето защо Шишко рече:
— Слушай, Незнайко, а не можем ли ние с тебе да хапнем нещичко? Защото аз от вчера не съм ял нищо.
— Да хапнем ли? Ами че… Май че може да хапнем, въпреки че не си заслужил това — сърдито отвърна Незнайко.
Приятелите се върнаха в хранителната камера и отвориха термостата, в който се съхраняваха горещи космически кюфтета, космически кисел3, космическо картофено пюре и други космически ястия. Те всички се наричаха космически, защото се намираха в дълги целофанови тръбички, подобни на лебервурст. Като сложиш края на такава тръбичка в устата си и я натиснеш с ръце, храната попада от тръбичката право в устата ти, което е много удобно при състояние на безтегловност. Двамата приятели унищожиха по няколко такива тръбички и ядоха за десерт космически сладолед, който се оказа рядко вкусен. Този космически сладолед имаше само един недостатък: от него страшно им замръзнаха ръцете, защото през цялото време те трябваше да стискат с ръце студената целофанова тръбичка — иначе сладоледът не можеше да попадне в устата им.
Щом Шишко се нахрани, настроението му веднага се подобри.
— Знаеш ли, излиза, че и в ракетата можело добре да се похапне! — каза той.
И на Шишко почна да му се струва, че не е станало нищо страшно и че ракетата съвсем не лети, а продължава да си стои на Земята.
— Слушай, Незнайко, защо мислиш, че ние летим нанякъде? Според мене, ние наникъде не летим — продължи той.
— А откъде е тогава състоянието на безтегловност? — отговори Незнайко.
— Помниш ли, че когато си бяхме в къщи, аз си ударих носа в масата. Нали тогава ние не летяхме наникъде, а безтегловността си съществуваше?
— Ей сега ще се качим в астрономическата кабина и ще погледнем през илюминатора — каза Незнайко. — През илюминатора ще видим къде се намираме.
Двамата приятели се изкачиха бързо в астрономическата кабина. Те погледнаха през страничните илюминатори и видяха наоколо бездънно черно небе, обсипано с едри звезди, сред които ослепително ярко блестеше слънцето. Сякаш беше едновременно и ден, и нощ. На Земята никога не е така. Когато на Земята се вижда слънцето, звездите не се виждат и обратно — когато има звезди, няма слънце. В един от горните илюминатори ярко светеше Луната. Тя изглеждаше малко по-едра, отколкото я виждаме от Земята.
— Работата е съвсем ясна — каза Незнайко. — Ние сме вече далеко от Земята. Ние летим в космоса!