На фона на черното бездънно небе цялата повърхнина на Луната изглеждаше особено ярка и пъстроцветна. За това помагаше и липсата на атмосфера или по-просто казано, на въздух около Луната. Знае се, че въздухът не само поглъща слънчевите лъчи и ги прави по-малко ярки, но ги и разсейва, като смекчава хвърлените от предметите сенки. На Луната сенките на предметите са винаги гъсти, тъмни, поради което самите предмети изпъкват по-ясно и изглеждат по-ярки, по-богати с багри.
Недалеч от купчината планини, покрити с облаци, се издигаше една усамотена планина, прилична на тъмен конус или пирамида. От нейното подножие до възвишението, на което се беше прилунила ракетата, се беше проточила пътечка, подобна на тъничък лъч. Тя беше светла, сякаш някой нарочно беше постлал на това място каменистата почва на Луната с пясък или креда.
— Това навярно не е току-така — каза Незнайко на приятеля си. — Сигурно тази пирамида е направена от лунниците. Те са утъпкали и пътечката към нея. Смятам, че преди всичко трябва да изследваме пирамидата. Ти какво мислиш?
Без да дочака отговор, Незнайко се отправи с бодра крачка към лунната пътечка. Като видя, че е вече късно да изкаже мнението си, Шишко разпери ръце в недоумение и покорно тръгна след Незнайко.
Някои си представят, че успеят ли да попаднат на Луната, веднага ще започнат да скачат като скакалци по повърхността й и обясняват това с обстоятелството, че на Луната силата на притеглянето е едва ли не шест пъти по-малка, отколкото на Земята. Нищо подобно обаче не се случи с Незнайко и Шишко. Макар Луната да ги привличаше по-слабо, отколкото ги привличаше по-рано Земята, те все пак не почувствуваха да е настъпила някаква промяна в теглото им. Обяснението на това е, че те бяха прекарали дълго време в състояние на безтегловност и бяха отвикнали от силата на притеглянето. Теглото, което бяха придобили на Луната, им се стори съвсем нормално, съвсем обикновено тегло, такова, каквото те имаха и на Земята. Във всеки случай те не скачаха по Луната като някакви си там скакалци или бълхи, а си вървяха нормално.
Наистина от време на време Шишко имаше усещането, че всичко наоколо му е обърнато надолу с главата. И луната, и планините, и той самият, и Незнайко, който крачеше пред него — всичко това му се струваше нагоре с краката. Като че ли лунната повърхност беше горе, а небето с всичките звезди и слънцето — долу; самият той пък сякаш висеше надолу с главата, прикрепен към повърхността на Луната с подметките на космическите си ботуши. В такива моменти той се страхуваше да не се измъкне от ботушите си и да полети в космическото пространство надолу с главата, а ботушите му да останат на Луната. Това го караше непрекъснато да опипва кончовите на ботушите си и по-добре да ги опъва на краката си.
Тези ненормални усещания се обясняват с това, че на Луната следствие намаляването на притегателната сила към долните части на тялото, към краката, отива по-малко количество кръв. Останалото в горните части на тялото по-голямо количество кръв оказва на кръвоносните съдове в мозъка засилено налягане, точно такова налягане, каквото чувствуваме, когато ни се случи да увиснем надолу с главата. Затова именно и Шишко имаше усещането, че виси надолу с главата. Понеже той сам се чувствуваше нагоре с краката, то и всичко наоколо му изглеждаше обърнато наопаки и тук вече не можеше да се направи нищо. Отначало това противоестествено състояние твърде много плашеше Шишко, но после той махна ръка на всичко и реши, че всъщност му е все едно как ходи: нагоре или надолу с главата. Справедливостта изисква да отбележим, че такива болезнени усещания липсваха у Незнайко, може би защото той беше много силен и не толкова дебел колкото Шишко.
Пътят до пирамидата не се оказа толкова кратък, колкото им изглеждаше най-напред. Трябва да кажем, че на Луната разстоянията са твърде измамливи. Следствие липсата на въздух там отдалечените предмети се виждат много по-ясно и затова изглеждат винаги по-близки. Незнайко и Шишко крачеха вече едва ли не цял час, а пирамидата беше още далеко. Жаркото слънце нагряваше все по-силно скафандрите и нашите пътешественици бяха потънали в пот.
— Не бързай толкова, Незнайко! — помоли се Шишко. — Нека да си починем мъничко.