— Както изглежда, ти искаш да се изпечем на това слънце — отвърна Незнайко. — Ние трябва да стигнем колкото може по-бързо до пирамидата и да се подслоним на сянка. Освен това изложени сме и на разните му там космически лъчи!
— Какви са пък тия разни лъчи? — измърмори Шишко.
— Е, няма да го разбереш изведнаж — отговори Незнайко. — После ще ти обясня.
Всъщност Незнайко не можеше да обясни нищо на Шишко, понеже сам не знаеше какви са тия космически лъчи и по какво се различават от обикновените. Той само беше чувал от Фуксия и Селдичка, че има такива лъчи и че дребосъчетата трябва да се пазят от тях, когато се намират на Луната.
Най-после Незнайко и Шишко стигнаха до целта на своето пътешествие. Онова, което отдалече бяха взели за пирамида, излезе обикновена планина или по-право загаснал вулкан, чиито склонове бяха покрити с пукнатини и застинала лава. Пътечката, по която крачеха Незнайко и Шишко, стигаше до една пещера, образувана в склона на планината. Нашите пътници побързаха да влязат в пещерата, за да се скрият по-скоро от палещите лъчи на слънцето. Там беше много по-прохладно и по-приятно, отколкото под открито небе. На Шишко престана да му се струва, че всеки момент ще изскочи от ботушите си и ще отлети в космическото пространство. Сега той виждаше над главата си не звездно небе, а каменистите сводове на пещерата и чувствуваше, че и да полети, няма да стигне далеко. Шишко си събу космическите ботуши, намести се по-удобно върху гладкия камък до стената на пещерата и се приготви да си почива.
Незнайко последва примера му и също приседна до него. Той беше обаче твърде деятелен по природа, за да може дълго време да стои неподвижен. Щом очите му попривикнаха малко с полумрака в пещерата, Незнайко скочи и почна да наднича по всички ъгли. След малко той откри, че пещерата съвсем не свършва наблизо, а продължава навътре в планината и заяви, че те трябва да се заловят с изследването й.
Шишко неохотно си навлече ботушите, изправи се, охкайки, и тръгна след Незнайко. Те не успяха да направят дори и десет крачки, когато се намериха сред непрогледна тъмнина. Шишко каза, че в такъв мрак е немислимо да се правят каквито и да било изследвания и тъкмо вече се готвеше да се връща назад, когато Незнайко запали електрическото си фенерче и мракът мигновено се разпръсна. Шишко само изохка от досада. Ще не ще, той трябваше да продължава пътя си, а това за него беше двойно нежелателно, тъй като освен умората той беше започнал да изпитва върху себе си и влиянието на ниската температура. Приятната прохлада, която отначало му подействува така освежително, изведнаж се беше сменила със страшен студ. И ръцете, и краката на Шишко почнаха да мръзнат. Той взе да подскача, вървейки, да рита с крака, да удря ръце една о друга, за да се стопли, но всичко това му помагаше твърде малко.
В това време Незнайко като че ли не забелязваше дори студа, Той бодро крачеше напред, стараейки се да не пропусне нищо, което се изпречваше пред очите му. Отначало те вървяха по широк тунел, пробит сякаш със свредел в твърдата скала. При всяка стъпка дъното на този тунел се снижаваше и затова им беше лесно да вървят. Струваше им се, че през цялото време някой ги бута в гърба. Неочаквано стените на тунела се разшириха и нашите пътешественици се намериха в една огромна подземна или както ще бъде по-правилно да се назове, подлунна зала.
Зрелището, което се разкри пред тях, можеше да се сравни с някакво приказно царство на мраза. От тавана, който се губеше нагоре, висяха хиляди прозрачни ледени шушулки. Едни от тях бяха съвсем мънички и висяха под самия таван като искрящи ресни, а други бяха по-големи и се спущала отгоре като блестящи гирлянди. Някои от шушулките бяха толкова големи, че върховете им стигаха едва ли не до дъното на пещерата като отделни шушулки, дори го опираха и сякаш представляваха колони, които подпираха свода. Мразът беше украсил каменните високи стени на този леден дворец с фантастични рисунки. Тук, сред чудноватите плетеници на бели, като че ли покрити със скреж елхи и палми цъфтяха невиждани цветя и блещукаха с разноцветна светлина огромни звезди, изтъкани сякаш от най-тънки ледени иглици.
Незнайко се полюбува малко на тази картина и тръгна по-нататък. Шишко закрачи след него. Дали поради намиращите се наоколо огромни маси лед или поради това, че температурата наистина се беше понижила, но Шишко взе да мръзне още повече и така енергично започна да играе по пътя, че единият космически ботуш изхвръкна от крака му и полетя някъде встрани. Шишко се спусна да го търси между ледените колони и скоро се озова всред непроницаем мрак… Изплашен, той почна да вика Незнайко, но Незнайко не можеше вече да му се притече на помощ. Точно в това време той беше излязъл от пещерната зала и беше попаднал в нов тунел, чието дъно беше покрито с лед. Щом стъпи на леда, Незнайко се подхлъзна и се изтъркаля надолу. По гладката повърхност на леда нямаше ни най-малка издатина, за която той би могъл да се закачи и да престане да се търкаля надолу. Незнайко чу вика на Шишко по радиотелефона, но не му обърна никакво внимание, защото и без това не можеше да му помогне с нищо.