Тунелът между впрочем навлизаше все по-стръмно в недрата на Луната. Скоро Незнайко вече не се плъзгаше по леда, а просто падаше в някаква пропаст. Наоколо не беше чак толкова тъмно. Някъде отдолу сякаш проникваше светлина; Освен това стана значително по-топло, а след няколко минути беше вече съвсем горещо.
Ярка светлина дразнеше очите и Незнайко реши, че му е съдено да загине в огъня, и вече мислено се прощаваше с живота, когато изведнаж стените на тунела се раздалечиха и изчезнаха. Миг след това Незнайко видя, че над него отвсякъде се простираше светло, покрито сякаш с вълнисти облаци небе. А долу… Незнайко се мъчеше да разгледа какво имаше долу, но там всичко беше като в мъгла. Измина още малко време и през разсеялата се мъгла Незнайко видя земя с полета, гори и дори река.
— Виж ти какво имало тук! — каза си Незнайко. — Значи Знайко е имал право, като казваше, че Луната е кълбо, вътре в което се намира друго кълбо, а на това вътрешно кълбо има лунни жители или лунници. Е, няма как, ще почакаме мъничко, може би скоро ще се срещнем и с лунните жители!
През това време неизвестната страна се приближаваше все повече и повече. Вече можеше ясно да се види долу град с неговите, улици и площади. Беше един от големите лунни градове — Давилон. Скоро Незнайко различаваше вече къщите и дори отделните пешеходци по улиците. Вятърът го носеше обаче не към центъра на града, а към единия му край, там, където се виждаха овощни и зеленчукови градини, където покривите на къщите тънеха в зеленина.
„Е, че какво, това дори е хубаво, — помисли си Незнайко. — Ще падна поне по на мекичко, а пльосна ли се сред паважа, и костите си не мога събра!“
Опасенията на Незнайко обаче бяха напразни, защото малкият крилат парашут, който беше на гърба му, забави неговото падане. Наистина от неочаквания удар краката на Незнайко се подкосиха и той просто седна на земята. Парашутът автоматически се сгъна на гърба му и заприлича на качулка. Незнайко се огледа наоколо, и видя, че е заобиколен от храсти с някакви съвсем дребнички листа. Той забеляза, че листенцата се клатеха и заключи, че около него има атмосфера, тоест въздух, защото обикновено листата на дърветата не се клатят от само себе си; в действителност вятърът, разклаща листата, а вятърът, както всички знаят, не е нищо друго освен движение на въздуха.
Щом дойде до това заключение, Незнайко съблече космическия си скафандър и почувствува, че не само не се задушава, но може и напълно свободно да диша. Стори му се дори, че въздухът наоколо е много по-хубав от въздуха, който беше дишал на Земята. Но, разбира се, това само му се стори така, защото беше прекарал дълго време в скафандъра и беше отвикнал малко от чистия въздух.
Незнайко въздъхна с пълни гърди и почувствува, че сърцето в гърдите му започна да бие много по-спокойно. Стана му весело и леко на душата. Дощя му се дори да се засмее, но се опомни навреме и реши да не бърза да изразява радостта си. Преди всичко, разбира се, трябваше да се ориентира и да си изясни къде се намира.
Незнайко сгъна грижливо скафандъра, скри го под един от крастите и се зае да разглежда местността. Той внимателно се взря в околните храсти и се убеди, че всъщност това не бяха храсти, а малки нискорасли дървета джуджета. Всяко дърво беше само един път и половина по-високо от Незнайко. Клоните на тези дървета бяха обсипани с дребни зелени ябълчици, големи колкото грахови зърна. Незнайко откъсна една ябълчица, отхапа си от нея, но веднага я изплю — толкова беше кисела. Наблизо растяха пак такива нискорасли лунни круши джуджета. Незнайко реши да опита една лунна круша, но тя беше безвкусна и при това много тръпчива, вероятно още зелена.
Незнайко хвърли лунната круша и затърси нещо друго за хапване. Тези лунни круши и ябълки само му раздразниха апетита; освен това беше минало много време вече, откак яде за последен път. Незнайко направи няколко крачки встрани и се намери пред висока дъсчена ограда, покрай която растяха бодливи храстчета, целите обсипани с плод — съвсем дребнички червени топчета. Незнайко опита едно от тях и се убеди, че пред него се намира лунна нискорасла малина. На вкус тя не се различаваше от обикновената наша земна малина, само че беше извънредно дребна. Незнайко почна да си тъпче устата с лунни малини, но колкото и да ядеше, все не можеше да се насити.