— Още незастинало, разтопено вещество! — извика някой от слушателите.
— Вярно! — потвърди Знайко. — Още незастиналото, разтопено вещество или по-просто казано, течност.
— Ето, виждате ли, сам казвате — течност — засмя се подигравателно Телескопов. — Откъде пък се е взело в Луната празното пространство, щом като там е имало течност, празноглавецо?
— Е-е, за това е съвсем лесно да се досети човек — невъзмутимо отвърна Знайко. — Защото огненотечното вещество, заобиколено от твърдата обвивка на Луната, продължавало да изстива, а изстивайки, то се е намалявало по обем. Вероятно вие знаете, че всяко вещество при охлаждане намалява обема си, нали?
— Вероятно зная — сърдито измърмори професорът.
— Тогава всичко трябва да ви е ясно — зарадвано извика Знайко. — Ако течното вещество е намалявало обема си, то във вътрешността на Луната от само себе си е трябвало да се получи празно пространство, подобно на въздушния мехур в бутилката. Това празно пространство е ставало все по-голямо и по-голямо и се е разполагало в централната част на Луната, тъй като останалата още течна маса се е привличала от твърдата обвивка на Луната, също така, както се привличаше останалата вода към стените на бутилката, когато тя беше в състояние на безтегловност. Постепенно течността вътре в Луната е застинала съвсем и се е втвърдила, сякаш е прилепнала към твърдите стени на планетата следствие на което в Луната се е образувала вътрешна кухина, която малко по малко е могла да се запълни с въздух или друг някакъв газ.
— Вярно! — извика някой.
И в същия момент от всички страни се разнесоха викове:
— Вярно! Правилно! Браво, Знайко! Ура-а!
Всички заръкопляскаха. Някой викна:
— Долу Телескопов!
В същия миг две дребосъчета сграбчиха Телескопов — един за яката, друг за краката — и го смъкнаха от трибуната. Няколко други дребосъчета вдигнаха Знайко на ръце и го помъкнаха към трибуната.
Нека Знайко докладва! — викаха наоколо. — Долу Теле-скопов!
— Скъпи приятели — заговори Знайко, като се намери на трибуната. — Аз не мога да докладвам. Не съм се подготвил.
— Разкажете за полета си към Луната — викаха дребосъчетата.
— Разкажете за състоянието на безтегловност — викна някой. За Луната ли?… За състоянието на безтегловност? — смутено повтаряше Знайко. — Е добре, нека бъде за състоянието на безтегловност. Вие сигурно знаете, че космическата ракета, за да преодолее земното притегляне, трябва да получи извънредно голяма скорост — 11 км в секунда. Докато ракетата набира тази скорост, вашето тяло изпитва силно претоварване. Теглото на тялото ви сякаш се увеличава няколко пъти. Вие сте притиснати силно към пода на кабината. Не можете да вдигнете ръка, не можете да вдигнете крак, струва ви се, че цялото ви тяло сякаш е пълно с олово. Като че ли някаква страшна тежест притиска гърдите ви и не ви позволява да дишате. Но щом засилването на космическия кораб престане и той започне свободния си полет в междупланетното пространство, претоварването изчезва и вие вече не чувствувате силата на тежестта или по-просто казано, губите теглото си.
— Разкажете какво изпитвахте? Какво усещахте? — извика някой.
— При състоянието на безтегловност най-напред усетих, че сякаш издърпаха изпод мене седалката и аз нямах на какво да седна. Усещането бе не такова, като че ли съм изгубил нещо, но съвсем не можех да разбера какво именно. Почувствувах слабо виене на свят, почна да ми се струва, че някой нарочно ме е обърнал надолу с главата. Едновременно с това усетих, че вътрешно цял се вцепених и изтръпнах сякаш от страх, въпреки че не чувствувах страх. След като почаках малко и се убедих, че не ми се е случило нищо лошо, че дишам, както обикновено, и виждам всичко наоколо, и съобразявам нормално, аз престанах да обръщам внимание на изтръпването в гърдите и в коремната си област и неприятното усещане изчезна от само себе си. Когато се огледах наоколо и видях, че всички предмети в кабината са на мястото си, че седалката, както и преди, се намира под мене, престана да ми се струва, че съм обърнат надолу с главата и виенето на свят също изчезна…
— Разказвайте! Разказвайте още! — извикаха дребосъчетата в хор, като видяха, че Знайко спря да говори.
От нетърпение някой дори затропаха с крака по пода.
— Значи така — продължи Знайко. — Като се убедих, че всичко е наред, реших да стъпя на пода, но го направих така рязко, че подскочих нагоре и си ударих главата в тавана на кабината. Не взех под внимание, разбирате ли, че тялото ми беше изгубило, тежестта си и че беше достатъчно само слабо усилие, за да подскоча на страшна височина. Тъй като моето тяло нямаше вече абсолютно никакво тегло, аз можех свободно да си вися сред кабината във всяко положение, без да се спущам надолу и без да се качвам нагоре. За това беше необходимо обаче да бъда предпазлив и да не правя резки движения. Наоколо ми също така свободно плаваха предметите, които не бяхме закрепили, преди да започнем полета. Водата в бутилката не се изливаше дори тогава, когато обръщахме бутилката с гърлото надолу. И ако успявахме да тръснем вода от нея, то тя се събираше на топчици, които също плаваха в пространството дотогава, докато не биваха привлечени от стените на кабината.