При тези думи Знайко силно удари с юмрук по масата.
— Ще докажа! — извика той.
В този момент погледът му падна върху карикатурата във вестника, където той беше изобразен в центъра на Луната с такова идиотско изражение на лицето, че беше невъзможно да се гледа спокойно.
— Само това липсваше! — измърмори той. — Иди, че доказвай сега, когато тук се мъдри такава мутра!
Още същия ден Знайко напусна Слънчевия град. През целия път той си повтаряше:
— Никога вече няма да се занимавам с наука! Ако ще и на парчета да ме режат! В никакъв случай! Няма и да помисля дори!
Когато се върна в Града на цветята, Знайко обаче постепенно се успокои и отново възмечта за научна дейност и за нови пътешествия:
„Добре би било да се построи голям междупланетен кораб да се вземе значителен запас от храна и въздух и да се организира продължителна експедиция на Луната. Вероятно във външната обвивка на Луната се намират отвори във вид на пещери или кратери на изгаснали вулкани. През тези отвори ще може да се проникне във вътрешността на Луната и да се види нейното централно ядро. Ако това ядро съществува, а то без съмнение съществува, лунните жители живеят на неговата повърхност. Между външната обвивка и централното ядро на Луната сигурно се е запазило достатъчно количество въздух и затова трябва да се предполага, че условията за живот на повърхността на ядрото са напълно благоприятни за дребосъчетата.“
Така мечтаеше Знайко и беше вече съвсем готов да започне подготовката на новото пътешествие до Луната, когато изведнаж си спомни всичко, което се беше случило.
— Не! — каза си той. — Трябва да бъда твърд! Щом съм решил да не се занимавам с наука, значи трябва да изпълня решението си. Нека някой друг полети на Луната, нека някой друг камери на Луната дребосъчета и тогава всички ще кажат: „Знайко беше прав. Той е много умно дребосъче и е предвид онова, което никой преди него не е успял да предвиди. А ние не бяхме прави. Не му вярвахме. Присмивахме му се. Писахме за него разни подигравателни статийки, рисувахме карикатури.“ И тогава всички ще се засрамят. Професор Телескопов също ще се засрами. И после всички ще дойдат при мене и ще кажат: „Прости ни, миличък Знайко! Ние бяхме несправедливи.“ А аз ще им кажа: „Нищо, братлета, не се сърдя. Прощавам ви. Аз не съм злопаметен, въпреки че ми беше много обидно, когато всички ми се подиграваха. Аз съм добър! Та какво е най-важно за Знайко? Най-важното за Знайко е истината. А щом истината възтържествува, то значи всичко е наред и никой на никого не трябва да се сърди!“
Така разсъждаваше Знайко. Като обмисли всичко, както трябва, той реши да забрави за Луната и никога вече да не мисли за нея.
Но излезе, че това решение все пак не е така лесно изпълнимо. Работата е там, че у Знайко беше останало парченце от Луната, тоест онзи лунен камък, който той беше откъртил с чук от скалата, спускайки се с Фуксия и Селдичка в лунната пещера. Този лунен камък или лунит, както го наричаше Знайко, се намираше на прозореца в стаята му и всяка минута беше пред очите му. Щом погледнеше лунита, Знайко веднага си спомняше за Луната и за всичко, което се беше случило. Това отново го разстройваше:
Веднаж когато се събуди през нощта, Знайко погледна лунита и му се стори, че камъкът свети в мрака с някаква мека синкава светлина. Учуден от това необикновено явление, Знайко скочи от леглото и се приближи до прозорчето, за да разгледа лунния камък отблизо. Тогава той забеляза, че на небето свети пълна, ярка луна. Лъчите от луната падаха право в прозореца, осветяваха камъка и изглеждаше, че самият той свети. Знайко се полюбува на това красиво зрелище, успокои се и легна отново.
Друг път (това се случи вечерта) Знайко дълго се заседя над книгата и когато най-сетне реши да си легне да спи, беше вече късна нощ. Знайко се съблече, изгаси електричеството и се мушна в леглото. Погледът му случайно попадна върху лунита. И пак му се стори, че самият камък свети и този път дори някак си особено ярко. Уверен, че всичко това е само ефект от лунната светлина, Знайко не обърна внимание на камъка и вече се готвеше да заспи, когато изведнаж се сети, че през тази нощ имаше новолуние или иначе казано, на небето не можеше да свети никаква луна. Знайко стана от леглото, погледна през прозореца и се увери, че нощта наистина беше тъмна, безлунна. На черното като въглен небе блестяха само звезди, луна нямаше. Въпреки това лунният камък върху прозореца светеше така, че не само се виждаше той сам, но и осветяваше част от перваза на прозореца.