Знайко взе лунита в ръка и ръката му се освети със слаба, блещукаща светлина, сякаш излъчвана от самия камък. Колкото повече Знайко гледаше камъка, толкова по-ярко му се струваше, че свети. И вече стаята не му изглеждаше толкова тъмна, колкото беше отначало. И той можеше вече да различи в тъмнината и масата, и столовете, и етажерката за книги. Знайко взе една книга от поличката, разтвори я и сложи върху нея лунния камък. Той освети страницата така, че буквите наоколо можеха да се различат и да се прочетат цели думи.
Знайко разбра, че лунният камък отделяше някаква лъчиста енергия. Щеше му се веднага да изтича и да разкаже за своето откритие на другарите си, но си спомни, че всички отдавна вече спят и реши да не ги буди.
На другия ден Знайко каза на дребосъчетата:
— Тази вечер, братлета, елате при мене. Ще ви покажа нещо много забавно!
— Какво е то? — заинтересуваха се всички.
— Елате и тогава ще видите.
Разбира се, всички бяха много любопитни да узнаят какво ще им покаже Знайко. Бързанко толкова се вълнуваше, че нищо не можа да хапне на обед от нетърпение. Най-после той не издържа, отиде при Знайко и не го остави на мира, докато Знайко не му откри тайната си. По този начин дребосъчетата научиха всичко предварително, но това само увеличи тяхното любопитство. Всеки искаше, да види със собствените си очи как камъчето свети в тъмнината.
Щом слънцето се скри зад хоризонта, всички вече бяха в стаята на Знайко.
— Рано дойдохте — каза им Знайко. — Камъкът сега не може да свети, защото още е много светло. Той ще почне да свети, когато настъпи пълен мрак.
— Нищо, ще почакаме — отвърна Сиропов. — Няма закъде да бързаме.
— Добре тогава, чакайте — съгласи се Знайко. — Пък аз в това време, за да не ви бъде скучно, ще ви разкажа за това интересно явление.
Той сложи лунния камък на масата пред насядалите наоколо й дребосъчета и почна да им разказва, че в природата се срещат вещества, които, подложени на действието на светлинните лъчи, придобиват свойството сами да светят в тъмнината. Такова светене се нарича луминесцентно. Някои вещества придобиват свойството да изпускат видими светлинни лъчи дори под влиянието на невидимите ултравиолетови, инфрачервени или космически лъчи.
— Може да се предположи, че лунният камък се състои именно от такова вещество — добави Знайко.
За да занимае дребосъчетата с още нещо, Знайко им изложи своята теория, според която Луната е едно голямо кълбо, вътре в което се намира друго кълбо, а върху това вътрешно кълбо живеят лунни дребосъчета или лунници.
Докато Знайко даваше на другарите си всички тези полезни сведения, в стаята постепенно се стъмняваше. С всичка сила дребосъчетата се взираха в лунния камък, който лежеше пред тях, но не виждаха никакво светене.
Бързанко, който беше най-недисциплинираният, през цялото време се въртеше насам-нататък и не можеше да се задържи на мястото си от нетърпение.
— Но защо не свети? Кога ще почне да свети? — непрекъснато питаше той.
— Почакай мъничко, още е много светло — успокояваше го Знайко.
Най-после настъпи такъв мрак, че не се виждаше нито камъкът, нито дори масата, върху която лежеше. А Знайко все повтаряше:
— Почакайте мъничко, още е много светло!
— Наистина, братлета, толкова е светло, че можеш дори картини да рисуваш! — подкрепи го Палитров.
Някой тихичко се засмя. В тъмнината не можеше да се разбере кой беше.
— Всичко това са някакви глупости! — каза Бързанко. — Според мене, камъкът няма да свети.
— Че защо му е да свети, когато и без това е светло — каза Винтчо.
Някой отново се засмя. Този път по-силно. Май че беше Незнайко. Той най-лесно се разсмиваше.
— Ти, Бързанко, все бързаш някъде. Ще ти се всичко по-бързо да става — каза Сиропов.
— А на тебе не ти ли се ще? — сърдито измърмори Бързанко.
— Че закъде да бързам? — отвърна Сиропов. — Тук лошо ли е? Топло, светло и мухи не те хапят!
Сега вече всички дребосъчета не издържаха и високо се закискаха. Казаното от Сиропов за мухите така им се хареса, че те почнаха за щяло-нещяло да го повтарят.
Най-после Гусльо каза:
— За какви мухи става дума? Всички мухи отдавна спят.
— Вярно! — подкрепи го доктор Хапчев. — Мухите спят, за нас също е време да спим! Представлението свърши!
— Не се сърдете, братлета, тук има просто някаква грешка! — оправдаваше се Знайко. — Вчера камъкът светеше, честна дума!
— Е, нищо, нищо, не се безпокой, утре пак ще дойдем — каза Болтчо.
— Разбира се, че ще дойдем: тук е и светло, и топло, и мухи не хапят — потвърди някой.
Всички бавно се заизмъкваха от стаята, като се смееха, блъскаха и се настъпваха един-друг в тъмнината. Знайко нарочно не запали електричеството, защото го беше срам да гледа другарите си в очите. Щом всички си отидоха, той се тръшна на леглото, зарови лице във възглавницата и се хвана с две ръце за главата…
— Тъй ми се пада, като съм такъв глупак! — мърмореше той в отчаяние. — Като не можах да си държа устата, заслужавам си го! Не ми стигаше, че се изложих в Слънчевия град, ами и тук сега всички ще ми се подиграват!
Знайко беше готов сам да се набие от яд, но като се сети, че е вече късно, реши да не нарушава режима си, съблече се и легна да спи. През нощта обаче той се събуди, погледна случайно към масата и забеляза, че камъкът свети. Увит с одеялото и пъхнал крака в пантофите си, Знайко се приближи към масата, взе камъка в ръце и почна да го разглежда. Камъкът светеше с чиста, синя светлина. Той сякаш се състоеше от припламващи, блещукащи точици. Постепенно светлината му ставаше все по-ярка. Тя не беше вече синя, както в началото, а имаше някакъв странен цвят: нито розов, нито зелен. Достигнала най-голяма яркост, светлината малко по малко взе да гасне и камъкът престана да свети.
Без да каже ни дума, Знайко сложи камъка на прозореца и дълбоко замислен, си легна отново.
Оттогава той често наблюдаваше светенето на лунния камък. Понякога то се появяваше по-късно, понякога по-рано. Веднаж камъкът светеше дълго, през цялата нощ, друг път съвсем не светеше. Колкото и да се мъчеше, Знайко не можа да открие никаква закономерност в светенето на камъка. Никога не можеше да се каже предварително ще свети ли камъкът през нощта или не. Ето защо Знайко реши да си премълчи и засега да не казва никому нищо.
За да проучи по-добре свойствата на лунния камък, Знайко реши да го подложи на химически анализ. И тук обаче той срещна непреодолими трудности. Лунният камък не искаше да встъпва в реакция с никакво друго химическо вещество: не се разтваряше нито във вода, нито в спирт, нито в сярна или азотна киселина. Дори смес от силна азотна и солна киселина, в която се разтваря и златото, не оказваше на лунния камък никакво въздействие. Какво можеше да каже един химик за вещество, което не си взаимодействува с никакво друго вещество? Може би само това, че веществото е някакъв благороден метал, подобен на златото или платината. Лунният камък обаче не беше метал, значи той не можеше да бъде нито злато, нито платина.
След като изгуби надежда да разтвори лунния камък, Знайко се опита да го разложи на съставните му части, нагрявайки го на тигел, но лунният камък не се разлагаше при нагряване. Знайко се опита да го нагрее и на пламък, но също тъй без резултат. Лунният камък, както се казва, ни в огън гореше, ни във вода потъваше… Впрочем това не е истина. Лунният камък потъваше във водата, но цялото нещастие беше там, че това не ставаше винаги. В известни случаи лунният камък потъваше, както обикновено потъва във вода бучка захар или сол, а в други случаи плаваше по повърхността на водата като тапа или сухо дърво. Това означаваше, че по някакви необясними причини теглото на лунния камък се изменяше и от вещество по-тежко от водата той се превръщаше във вещество по-леко от нея. Това беше някакво съвсем ново, неизвестно досега свойство на твърдото вещество. Нито един минерал на земята не притежаваше подобно свойство.
Правейки своите наблюдения, Знайко забеляза, че температурата на лунния камък е с два-три градуса по-висока от температурата на околните предмети. Това означаваше, че наред с лъчистата енергия лунният камък отделя и топлинна енергия. Такова повишаване на температурата обаче не се наблюдаваше винаги. Следователно отделянето на топлинната енергия не ставаше постоянно, а с някакви прекъсвания. Понякога температурата на лунния камък се оказваше с няколко градуса по-ниска от околната температура. Какво означаваше това, беше просто невъзможно да се разбере.
Всички тези странни неща озадачаваха Знайко и в края на краищата му омръзнаха. Тъй като не можеше да ги обясни, той престана да изучава свойствата на камъка и го заряза. Лунният камък остана да лежи на прозореца в стаята му като някаква никому ненужна вещ и малко по малко взе да се покрива с прах.