Георги Райчев
Незнайния
Преди известно време живеех у един мой стар приятел, гимназиалния учител X. В къщата бяхме четворица: приятелят ми, жена му, по-малкият му брат, който живееше в една тясна стаица на мансардата — и аз. Скоро обаче братът замина в провинцията и приятелят ми сложи обявление във вестниците. Дава се под наем мебелирана стая за възрастен тих господин. А два дни след това „възрастният тих господин“ беше се явил, харесал и наел стаята.
Новият съжител беше, според думите на приятеля ми, човек действително тих, приличен и благовъзпитан. Дори не тих, а — безшумен: прибираше се винаги в определен час, отключваше полека входната врата, поздравяваше мълчаливо, ако срещне някого в коридора, и безшумно се изкачваше нагоре по тясната стълбица. Утрин ставаше много рано и се така неусетно напущаше стаята преди изгрев-слънце.
В продължение на две седмици не се случи нито веднъж да срещна и видя този човек. Кой беше той? Нито аз, нито приятелят ми бяхме чували някога подобно име. В адресния му лист имаше твърде оскъдни и незначителни сведения: роден в малък провинциален град, четиридесет и две годишен, специално техническо образование. В графата за занятието стоеше — свободен; живеел досега в града; местеше се от една съвсем непозната улица. Както виждате, белези, които можеха да се подозират във всеки срещнат на улицата човек. Впрочем нито аз, нито приятелят ми бяхме особено заинтересовани от него. Сведенията узнахме от домакинята, която с всички средства (а те не бяха много) искаше да ни увери, че той е някакъв особен човек, дори веднъж не на шега се разсърди, че ние се отнасяме съвсем леко към нейните подозрения. Напротив, домакинът, човек разумен и практичен, беше предоволен, дето му се случи тъкмо такъв удобен квартирант.
Трябва да кажа, макар че това няма никакво значение към моя разказ, аз живеех на пансион у моите хазаи. Живеехме си весело и спокойно. След всеки обяд и особено вечер обичахме да пием чай, да пушим и да водим шумни беседи, които понякога биваха много разгорещени, но винаги се свършваха твърде миролюбиво.
През една такава лятна вечер, помня, в събота, ние току-що бяхме довършили вечерята и се готвехме да пием чай, когато навън, от входните врата се раздадоха тихи стъпки. Домакинята се сепна, вслуша се и промълви: Той е, а приятелят ми скочи ненадейно и изтича навън, като заяви: Почакайте — ще го поканя на чай.
Аз още успокоявах развълнуваната и разсърдена от необмислената постъпка на съпруга си домакиня, когато вратата се отвори и приятелят ми въведе този чужд човек. Станахме, запознахме се. И няколко минути след това аз бях вече убеден, че той е един твърде обикновен човек, само че малко свит и срамежлив. Но общителният и весел нрав на приятеля ми, изглеждаше, скоро го успокои и той стана разговорлив, дори разпуснат. Извини се, че тъй своенравно се е държал през последните дни, макар че никой нищо подобно не бе му споменал, поблагодарил за поканата и откри скръбта си, че в София хората живеят твърде отделени и отчуждени един от друг.
Ние побързахме да се съгласим с него, потълкувахме, помъдрувахме.
Домакинята улучи момент и му предложи втори чай; той поблагодари и прие чая изведнъж, без да откаже. Трябва да спомена, че все още не преставах да го следя внимателно. И наистина от погледа ми не отбягна нито едно негово движение. Така например забелязах, че когато той разговаряше, обръщаше се само към нас, двамата мъже. Какво значи това? — питах аз. Домакинята беше любезна и внимателна жена, не допущах да го е предизвикала с нещо. Наистина от самото му влизане тя беше пребледняла и в гласа й звучаха неспокойни нотки, но това можехме да забележим само ние, а той я срещаше почти първи път.
И ето че додето още се губех в догадки, гостът допи чая си, сложи чашата и като постоя няколко мига, отведнъж рязко се извърна в креслото, простря ръка към близката етажерка и пое оттам сложената свободна книга. Тази книга беше един малък том от разказите на Мопасана, които домакинята четеше. Той хвърли бърз поглед върху първите страници, изправи глава, прикова очи в домакинята и попита някак подигравателно: „Вие ли четете тази книга, госпожо?“ При това върху устните му трепна мигновена усмивка. Бедната жена пребледня още повече; тя метна последователно по два безпомощни погледа ту към мене, ту към съпруга си и отвърна с отпаднал глас, също впила поглед в непознатия: „Да, аз.“
Впрочем не знам, може би всичко това само ми се е сторило така, може би не беше се случило нищо повече от няколко съвсем случайно разменени думи. Но, признавам си, моите нерви също вече бяха малко обтегнати, аз също чувствувах, че съм готов да преувеличавам действителността. А в това време господинът наведе глава и полека произнесе — сега вече съвсем спокойно и безстрастно: „И аз също обичам този писател; той е един от малкото ясновидци, които са ни спохождали до днес…“