— Ясновидци?! — прекъсна го приятелят ми, засегнат не на шега. Аз изтръпнах; знаех упорития и сприхав характер на приятеля си, особено когато станеше реч за литература и някой се одързостеше да не се съгласи изведнъж с него. А трябва да ви кажа, приятелят ми се държеше, с упоритата самоувереност на стар преподавател по литература, о няколкото изтъркани полуистини, които от незапомнени времена красят всички учебници по словесност.
— Ясновидци?! — изсмя се той. — Тогава аз ви поздравлявам, заповядайте — и той простря ръка към домакинята, — ето, вие имате един достоен съюзник в лицето на моята съпруга. И тя също мисли, че са дълбоки сърцеведци не само този уморен парижанин, но и ей-там — той посочи към етажерката, — ей-там и онзи луд скандинавец — Стриндберг, и пияният герой на вертепите — Едгар По, и сума още други неуравновесени безумци, които искат да ни уверят, че действителността не е действителност.
— Вашата действителност? — усмихна се непознатият. — Да, моята, вашата, вечната действителност, която те, тия болни хора, искат да ни представят като нещо непонятно, страшно и неизразимо.
Той се задъхваше, приятелят ми беше вече пламнал цял.
— Слушайте — продължи той, — аз не споря, тия хора може да са гениални, но в такъв случай те са едни гениални безумци и аз не разбирам защо обществото трябва да ги търпи, дори да им благодари, когато те, със своите болни умове, заразяват и тровят собствената му здрава душа!
— Е, тогава?!
— Тогава какво! Обществото трябва да се бори, да се защищава: нека ги унищожават, нека ги затварят в лудници — все едно, но те трябва да се обезвредят. И защо да имаме право да се пазим от всяка епидемия, която грози тялото ни, а тази, по-страшната от всичките, която заразява и разлага нашите души, трябва да приемаме и търпим!
— Не, вижте какво — отвърна пак усмихнат гостът, — те нито са луди, нито са може би гениални: тези хора са само малко по-смели от другите. Сума неща има, които ние много добре знаем, но никога не обелваме зъб за тях, защото или не ни понася да ги разправяме, или пък просто нямаме време да се спираме на тях.
Той млъкна, прелисти набързо книгата, която все още държеше в ръцете си, спря се на една страница и рече:
— Ето, погледнете тук, този малък разказ от два и половина листа.
— „Самота“. Чели ли сте го? Навярно го знаете.
— Знам, знам! — завика приятелят ми. — Зная го, но аз не съм сам. Аз обичам хората, разбирам ги, разбират ме. Само като си помисля, и пред мене застават стотици мили, близки хора, с които ме е срещала съдбата през живота ми; делил съм с тях скърби и радости, обичал съм ги, обичали са ме. Как мога да кажа, че съм бил сам! И не само аз, не, с всеки от нас, ето той — приятелят ми посочи мене, — ето жена ми, па и вие дори, та нима вие цял живот сте живели сам, като дърво в полето! Не, аз не съм сам. Дори когато съм бивал действително сам, посред природата, и тогава съм чувствувал, че всичко край мене ми е близко и родно, че аз не съм нищо друго освен една неделима частица от безкрайното всичко. Разбирате ли? А вие ми сочите този луд човек!
— Не, ние сме вечно сами — замислено отговори гостът — и вие сте повече сам, отколкото този луд, защото той е една стъпка по-напред от вас: той вече знае, че е сам. И ако щастливата случайност го срещне с друг като него, който изведнъж би му казал: „Да, приятелю, аз изминах същия път и вече зная, че съм сам“, тогава те могат да се утешат, защото са вече равни, защото са се почти разбрали… А вие живеете цял живот сам и дори не подозирате самотата си. Та какъв по-голям ужас от това?
— И знаете ли защо хората са вечно сами? — продължи той. — Защото никога не се откриват напълно един пред друг и не че не могат, а не смеят. Да, не смеят. В душата на всеки човек има едно потайно кътче, което той никога никому не поверява. И когато един казва на друг — аз съм искрен, аз ти разкрих цялото си сърце и ум — все пак и двамата знаят, че „потайното кътче“ не влиза в сметката, а тъкмо то е същинският човек.
Той помълча, изправи глава, прикова студените си зелени очи о приятеля ми и попита усмихнат. Впрочем тази усмивка — аз не знам как да я нарека — тази… неопределена усмивка — именно неопределена, която почти непрестанно играеше върху устните му, едничка тя сочеше смисъла на неговите думи. Това беше само една мигновена тръпка върху ъглите на устните — бърза, неуловима, — която издаваше ту ядовита подигравка, ту лека шега или пък едно състояние на жалка безпомощност. А понякога ми се струваше, че в същност това не е никаква усмивка, а само една мъчителна гримаса, извикана от опасно вълнение, сподавяно може би с мъка, защото додето устните се усмихваха, зелените му очи гледаха, приковани неподвижно, с неизменния си студен, зловещ блясък. Напротив — лицето беше безстрастно и уморено, дори малко подпухнало, с обвесени, редки, кестеняви мустаци и непригладени буйни тъмни коси.