Забелязваха ли другите това, не знам; може би — да, защото приятелят ми изведнъж притихна и слушаше видимо неспокоен. А може би причината беше жена му: видях как тя полека приближи стола си до него, взе ръката му под масата и правеше отчаяни усилия да го възпре. Непознатият обаче нищо не забеляза или пък се престори, че не забелязва; той загледа упорито приятеля ми и бавно попита:
— Обичате ли да вземем пример? Добре, представете си, че вие трябва да странствувате по света; достигнете в някаква непозната земя и оставате там, забогатявате, добивате княжески титли, дворци и замъци. И ето че един ден съвсем неочаквано срещате на улицата свой приятел от детинство. Прегръщате се, разцелувате се и вие сте толкова зарадван, че желаете да му покажете вашия дворец и всичките си богатства. Повеждате го — ето — тук са вашите широки приемни зали, там покоите на княгинята, работният ви кабинет, залата на изкуствата и скъпоценностите…
Но когато минавате през един тъмен коридор, вашият приятел съглежда в стената малка ръждясала желязна врата; той се спира и пита — а тук що има?
Разбира се, че той пита — съвсем невинно, съвсем случайно, но вие изведнъж пребледнявате: вие се връщате бързо няколко стъпки назад, слагате гръб върху вратата и отвръщате шеговито, макар че гласът ви леко потреперва:
— Не, остави, тук няма нищо; ела да ти покажа залата на оръжията, моите трофеи от всички земи…
И вие го хващате здраво под лакътя и повеждате по-нататък. Вие вървите и чувствувате как преминават тръпки през ръката ви. О, вие знаете, че ако той само се опита да се извърне надире — с един тласък ще разбиете главата му о стената, а в себе си вече мислите — наистина защо ли ми трябваше да го викам!
Тук гостът за първи път се увлече; последните думи той произнесе така рязко, че стори ми се, сам се смути от тях; лицето му заля руменина и върху устните трепна безпомощна, жалка усмивка. Но скоро се овладя и продължи с лека насмешка:
— А пък там беше то — зад желязната врата. Наивните излизат и казват: Видях всичко — какви богатства, какъв разкош! И дори тайно ви завиждат в душата си. Но представете си, че вашият приятел беше по-прозорлив, ако той би надникнал отвъд вратата, какво щеше да види там? Може би още по-несметни богатства или пък зловещата тайна на вашия дворец: купища мъртъвци в подземието, или пък някоя окована във вериги жена… Помните ли онзи парижки аптекар, който беше държал собствената си жена 16 години зазидана в една стена на своята къща? Трябва да не му е било много весело, когато са идвали гости у дома му! А пък слушайте какво ще ви кажа — той се наклони и тайнствено прошепна: — Ние всички носим в душите си по една такава зазидана стена! Защото вашият приятел би изтичал гологлав на улицата, би викал като луд на всички срещнати: „Ах, какво видях!… Какъв ужас!… Моят приятел от детинство…“ Разбирате ли ме: ние не можем да открием всичко, защото това би значило да се самоубием, да изчезнем като личности пред другите. И то едно самоубийство, много по-страшно от онова, което носи куршумът или определената доза стрихнин. Не, аз не говоря за тези щастливци, защото най-често те умират, за да спасят една тайна или за да погребат една тайна…
Но представете си друго: вървите по улицата и настигате един господин. Той е солиден възрастен човек, почтен баща на семейство, при това твърде натегнал и едва се крепи на бастуна си. Но вие забелязвате, че той изглежда всички срещнати първен право пред нозете, а после — високо над главите. И знаете ли какво прави той? Прескача минувачите. Този почтен гражданин върви по улиците и мисли, че е лек, пъргав акробат, като онзи, когото снощи е видял в цирка; облечен е в същото зелено трико, пресреща хората и ги прескача един след друг. Дори след всеки скок той прави с ръце същия елегантен жест на акробата и любезно се покланя на публиката…
Но ето че отсреща иде вашият добър приятел; той е изпъчил гърди, изправил глава, гледа ви и не ви узнава. Вие го хващате за ръката, спирате го и той едва се опомва, сякаш пробуден от сън. Ах, какво чудесно време, мълви той, прощавай, замислил се бях. А пък в същност, знаете ли, а зад него блестяха сабите на царска свита, ечаха медни тръби и хиляди гърла цепеха въздуха: Слава! Слава вовеки! Ти възвеличи племето си!