А пък вашият приятел е тъй тих, скромен и разсъдлив човек!
Или, най-после, вземете друго. Седите в кафенето, в най-шумното и прилично кафене в града. До вас на масата е приятелят ви, който работи над един научен труд; вие водите разговор тъкмо върху това, но скоро забелязвате, че той не ви слуша. Той е загледан в един господин на отсрещната маса; мигновено лицето му добива суров израз, веждите са събрани и той диша тежко-тежко. Подръпвате го за дрехата — той се обръща и отговаря усмихнат на въпроса ви — „загледал се бях ей там, в онзи господин; познавам го; говорѝ, аз те слушам“. А знаете ли какво беше в действителност? Той видя случайно онзи охолен, угоен господин, с многото пръстени на ръката и хубавата буйна грива коса, който съвсем спокойно четеше Le Temps.
И неочаквано в паметта му застава спомен: веднъж, през зимата, в един кален ден той срещна на улицата този човек. Вървяха един срещу друг по каменните бордюри; господинът гледаше право пред себе си и когато се изравниха, не само не отстъпи, но дори грубичко отблъсна приятеля ви, който стъпи долу, в локвата. Толкоз беше всичко; приятелят ви отмина и след минута забрави, но ето че днес той си спомни тази случка и едва сега почувствува как тежко е бил оскърбен; задави го яд. И без да му мисли много, той изтегли от задния джоб на панталона си своя револвер, прицели се право в челото, не, малко по-горе — тъкмо в буйната грива на господина, и стреля. Господинът се олюля и падна на пода, а след миг хубавата му грива лежеше в праха, зацапана от топла кръв…
В този миг вие го повикахте и той — помните какво ви каза.
А вашият приятел е такъв благ човек, той пише капитално съчинение, може би за свободата на личността, за доброто начало у човека… А, какво ще кажете?
Той млъкна и загледа приятеля ми, като все още продължаваше да се усмихва със своята хаплива усмивка. Но преди да дочака отговор, прекъсна се сам. „Не, чакайте — рече той, — ще ми позволите ли да ви задам един въпрос?“
— Моля, моля.
— Благодаря и — продължавайте. — Но кажете ми, наистина ли вие винаги сте казвали — ето, на вашата съпруга и на вашия добър приятел — всичко, каквото сте мислили за тях?
Този нелеп въпрос беше толкова ненадеен, че приятелят ми се подвижи неспокойно върху стола, домакинята едва не извика и, признавам си, аз бях също поразен: погледнах приятеля си и жена му и стори ми се, че пръв път през живота си ги виждам — така чужди ми изглеждаха те. Не знам, може би ние взаимно си действувахме един другиму…
Но приятелят ми пръв се съвзе; той се усмихна пресилено и промълви:
— Но допуснете, че не е имало нужда…
— Аха — засмя се лошо непознатият, — значи така — не е имало нужда… Ами ако аз ви попитам какво мислите за мене в тази минута — вие, тримата — можете ли ми каза?
Но тутакси той сякаш се опомни от нещо, изгледа всинца ни недоумяващ, почти плахо — и весело, от сърце се засмя. Лицето му изведнъж доби съвсем нов израз, дори очите му изгубиха студения си зъл блясък.
— Простете, господа — обърна се той смутен към нас, — моля ви, простете. — Той се раздвижи цял в креслото, дори за миг издигна и сложи върху масата двете си ръце, но като видя, че ние ги гледаме, гузно ги отдръпна — те бяха наистина необикновено грамадни, влакнести и груби — и продължи: — Виждам, аз развалих хубавата ви вечер, но така се случи… И после, знаете ли — много ми е неприятно, че вие ще си помислите бог знае какво за мене. А, уверявам ви, не сте прави. Преди всичко, аз не ви казах свои мисли…
Тук той се смути още повече, млъкна за миг и личеше, че е в твърде силно вълнение. И продължи:
— Не, не това — те са мои, но те живеят у мене само отпреди една седмица. Никога преди това аз не помня да съм мислил нещо подобно. Или, кой знае, може би те са били у мене, ала аз не съм ги подозирал; живял съм с тях, без да ги знам, и ето, трябваше да дойде един лек тласък отвън, който изведнъж разкъса тънката завеса пред мене, която съм смятал досега за непрогледна стена, и пред очите ми се разкри един нов, необхватен свят; не, той е същият, но очите ми сякаш изведнъж добиха ново свойство, нещата станаха прозрачни и аз вече виждам отвъд тях, виждам пружините, които ги движат, а това е тъй ново, интересно и… странно до ужас!
— Но, виждам, вие не ме разбирате — тук той направи един жест на тежко отчаяние и продължи: — простете, аз и без това се пообърках на вашата вечер; по-добре нека ви разкажа всичко, това може би ще помогне и на самия мене.
И без да дочака съгласието ни, той заговори бързо, отсечено, сякаш се страхуваше да не го превари, да не го спре някой.