— Това се случи преди една седмица, миналата събота, вечерта. Но трябва да ви кажа, че от известно време аз церя нервите си. Впрочем какво церене: просто всеки ден правя студени бани в Княжево. И да не помислите, че съм бог знае колко болен. Напротив — никога през живота си не съм се чувствувал така здрав. Както сте забелязали, всяка утрин аз ставам съвсем рано. И знаете ли защо? Ходя накрай града, горе, над семинарията. Там има дълга права алея между бориките. И всеки път, щом стигна там, спирам в началото й, вземам шапката си в ръце и припвам със сѐ сила от единия до другия край — тичам като буйно младо животно; понякога дори подскачам, провиквам се… и да знаете какъв изблик на неудържима енергия и жизнерадост обхваща цялото ми тяло!
Ето такъв болен съм аз! Но лекарите, тия мъдри мошеници, обявиха, че страдам от разстроени нерви. Стара песен: когато на всичките им въпроси отговаряте отрицателно и най-после се убедят, че нищо ви няма, тогава те прибягват до последното сигурно средство — нервите. Огледват ви, ослушват ви тайнствено, чукат ви ту тук, ту там, шепнат нещо под носа си, поклащат печално глава и решават — нервите! Вие имате разстроени нерви; ще трябва да се церите о̀време! Тъкмо така се случи и с мене. И понеже имах свободно време и пари — избрах най-малката злина: предпочетох София. Впрочем аз съм живял тук и по-рано.
И така, всеки следобед аз правя бани в Княжево. Миналата събота, ако си спомняте, утринта валя проливен дъжд, на обяд времето се изясни и до вечерта имахме един прекрасен ден. Но тъкмо затова пък този ден в Княжево имаше по-голяма навалица от всеки друг път. В определеното време пак отидох в Княжево, но за връщане беше вече решително невъзможно: всички трамваи изведнъж се изпълниха от сган, която се блъскаше, шумеше, викаше. Изпуснах много каруци, закъснях съвсем и накрай отчаян, реших да си дойда пеш до София.
Тръгнах по мрак; времето беше хубаво — свежо, но топло, макар и облачно. Вървях полека и мислех: впрочем не помня какво съм мислил; навярно това бяха онези малки, дребни, незначителни мисли, с които ние живеем всеки час, всеки миг и тъй свикваме с тях — както с тракането на стенния часовник, с шума от чучура на стара турска чешма, — че понякога казваме: Не, не помня, не мислех нищо… И тъй, аз вървях и мислех; стигнах Павлово, отминах го и излязох на съвсем открито поле. Стори ми се, че едвам сега забелязах нощта — тази дълбока, бездънна и необхватна нощ, която беше пребулила, сякаш притиснала земята. Ослушах се — никакъв звук: само тук-там блестяха светлини и вдясно, горе в Бояна, също трепкаха светлинки, а над тях висеше тъмната снага на планината. Спрях се и изгледах планината: там облаците се бяха раздвоили и между тях надничаше златният рог на месечината, огрял ясно планината. Какво помислих — не помня, знам само, че тръпки побиха цялото ми тяло. Тръгнах пак, поисках да се успокоя, напразно — вълнението, дори не вълнение, а някаква непонятна, тежка мъка беше притиснала душата ми…
Тук непознатият махна отчаяно с ръка и заяви:
— Не, не мога да ви предам. То е неуловимо. Навярно през тези няколко мига в ума ми са блеснали безкрайна редица мисли — мигновени, светкавични; мисли, които ние не съзнаваме и не помним. Но когато се съвзех, аз знаех вече своята мъка — тя беше ужас пред тишината и вечността. В този миг аз се чувствувах не тук, в полето, а там горе, посред немите каменни отломъци на тази студена планина. Наоколо ми цареше ледна тишина, тишината, в която слушаш ударите на собственото си сърце, чуваш как се отронва и пада малко камъче под нозете ти и слушаш шума от водните капки, които се стичат от близката пряспа и капят някъде долу — равни, отмерени… О, този шум на тишината, който ни пронизва цели и се забива като игла в мозъка ни! Край мене се издигаха огромни като стени камъни, а право срещу мене стоеше друг — наклонен, едва подпрян с краищата си о другите масив, готов всеки миг да се сгромоляса надолу в пропастта. Но той не падаше. Не, той не пада! Той е там може би от хиляди, десетки хиляди години; и зиме, и лете; веят го бури, плискат го дъждове, засипват го преспи, а той е се там, неподвижен над пропастта. Какво го е еня него, че там долу се раждат и умират хора, рушат се, съзиждат се градове и отлитат безчет години!… Разбирате ли — и в тази минута аз се чувствувах тъй малък, тъй жалък, тъй безмерно нещастен, че бях готов да заридая от мъка, да завикам от отчаяние. Но някакъв шум ме опомни. Вслушах се — това бяха стъпки; някой идеше зад мене. Не посмях да се обърна. Ускорих стъпките си, и другият също забърза; спрях се — и той спря. Кой беше този проклет човек! Мигновено тръпки пронизаха цялото ми тяло, а след това ме обхвана бесен яд. Стиснах пестници и се приготвих да се извърна с един скок и да заловя за гушата този негодник. Но в това време далеч зазвъня звънец и за по-малко от минута по шосето профуча трамвай, като освети цялата околност. Погледнах: на две крачки встрани до мене стоеше някакъв човек със снета в ръцете шапка, който мълчаливо ми се поклони и ме поздрави гласно. Аз му кимнах неохотно с глава и тръгнах, но и непознатият тръгна редом с мене.