И ще повярвате ли, господине, в този миг аз открих нещо много странно: открих, че сам аз не се познавам. Виждах нея цяла: как пристъпва по улиците, как държи главата си, как маха лявата си ръка, когато върви — цяла, а себе си — не. Ако аз срещнех себе си на улицата, облечен в чужди дрехи и с чужда шапка на глава — не бих се познал. Знам това. Или ако чуя, че някой чете нещо в съседната стая и този някой бъда аз — няма да позная гласа си. Всички други ще го познаят, дори вие, който от няколко минути ме слушате, а аз — не. Аз, който цял живот съм го слушал! Бях много зачуден от това откритие, но когато поисках да обясня и на нея — тя не ме разбра; тя се кискаше със своя чист, весел, съблазнителен смях, който топеше сърцето ми и викаше: Не! Аз се знам каква съм, аз познавам себе си…
— Бедното момиче! А пък тя беше така хубава, така мила…
Последните думи моят странен спътник произнесе полека, замислен и с дълбока печал в гласа, но след няколко крачки спря, сякаш се опомни от нещо, и ме загледа.
— Слушайте — рече той, — искате ли да я видите?
— Коя? — попитах аз учуден.
Нея, моето момиче, аз имам портрета й, нося го винаги със себе си. — Той бръкна бързо в джоба си, извади нещо оттам и ми подаде. — Ето, вижте — тя има такива прелестни черни очи, малко овално лице и буйни коси, които носи причесани над ушите. Вземете!
— Тъмно е — промълвих аз отегчен.
— Не, не, вземете, погледнете срещу луната, ще видите.
Аз поех предмета, издигнах го срещу луната и погледнах. Това беше малка елегантна рамка от сива кожа, с вдлъбнати страни, по средата с елипсовиден медальон. А върху златножълтия фон стоеше прикрепена изрезка от лик на младо миловидно момиче. Впрочем аз едва различих само наклонената надясно главица и две очи, две чужди очи, които ме гледаха, препълнени с тъга. Не знам, тъмно беше, може би само така ми се е сторило…
Аз му подадох портрета, като заявих, че е много хубава.
— Нали? Нали? — попита той зарадван. — И да знаете само как ме обичаше тя, о, как ме обичаше!
После той помълча и в главата му бликна нова вълна мисли. Той се спря и ме загледа.
— Слушайте — почна той, — кажете ми какво би направил някой, ако с него се случеше всичко това?
— Но как? Какво?
— Ако го обикнеше едно момиче, едно младо, чисто, неопитно момиче, което не познава нищо друго, освен гласа на своята плът и своето сърце. И ето че туй момиче е влюбено в него, обожава го. Ако той му каже: Изгори заради мене в огъня — тя ще се хвърли и ще извика: Щастлива съм! Ако й каже: Умри — тя ще умре и ще бъде щастлива.
— Тогава, разбира се…
— Не, чакайте — прекъсна ме той, — чакайте: той също я люби и може би сто пъти повече, защото той знае онова, което тя не знае — че всичко е само миг, а после иде безводната жълта пустиня… Но той не иска, той полудява само при едничката мисъл, че някога ще дойде ден, когато ще изгуби любовта на това малко прелестно създание. О, той би предпочел да я види хиляди пъти мъртва от собствената си ръка, отколкото разлюбила го и чужда… Разбирате ли? Е, добре тогава — кажете!
Той се приближи до мене, хвана ме здраво за дрехата и въвря чак до лицето ми своя отвратителен гол череп — кажете!
Аз отстъпих изплашен и опитах да отмахна ръката му от дрехата си; единият ми крак беше вече върху ръба на канавката. Той ме пусна бързо, отдръпна се и се изсмя.
— А, вие се боите от мене! — извика той. — Да, аз забелязах това още по-рано.
И мислите му пак отскочиха.
— А знаете ли защо вие се боите от мене? — попита той. — Защото не ме познавате. Да. Разбрах: вам много ви се иска да узнаете кой съм, какъв съм, как се казвам, дори на колко съм години; беден или богат… И тогава вие отведнъж ще ме отличите от другите хора, ще стана по-ясен, по-определен — един човек. Но напразно се надявате — това аз няма да ви кажа: тази нощ вие сте мой пленник и аз искам да ви помъча… О, у всекиго от нас живее по един тиранин. Слушайте, аз ще ви разкажа една смешна случка. Беше една нощ, през зимата; имаше замръзнал сняг, отъпкани пътеки, мъгла — тъмна гъста мъгла. Прибирах се късно дома и ето че по пътя, пред мене по пътеката настигнах някакъв човек. И ненадейно ми се прииска да го изплаша. Бях пийнал… не, не бях пил, но така — прищя ми се. Приближих го и тръгнах в такта на стъпките му; отначало той не забеляза нищо, но след малко разбрах — загложди го безпокойство. Той намали крачки, поослуша се, навярно искаше да ме пропусне напред, но и аз намалих крачките си; забърза — забързах и аз. И ще повярвате ли — такъв ужас го обхвана — чувствувах ясно как тръпне, как се гърчи и свива цялото му тяло. Играта продължи не повече от минута, но той не издържа, той се поддаде на своя безсмислен страх и отначало само ускори крачките си, после почна да подрипва и накрай се хвърли да бяга като луд през мъглата…