— А чуйте — прекъснах аз бръщолевенето му, — кажете ми, преди малко вие не опитахте ли същото и с мене?
— С вас? О, не! Моля, моля… аз не съм толкоз груб. Не, тогава аз вървях зад вас и мислех само за планината.
Гласът му прозвуча някак глухо, неопределено и аз не разбрах — шегуваше ли се, гавреше ли се с мене или пък сериозно говореше. Но ето че той се спря пак и ме загледа със своите тъмни стъкла.
— А знаете ли как постъпи господинът? — попита той неочаквано.
— Кой господин? — учудих се аз.
— Онзи, любимецът на малкото момиче.
— Та знам ли! Оженил се е може би…
— Не — отвърна той съвсем сериозно, дори малко замислен. — А-а вие сте лош познавач… — Как може да се ожени такъв човек! Не, той просто реши да не я среща вече. Наистина за него това беше една страшна, безгранична мъка — да я не вижда, да я не милва, да не слуша гласа й. Тя се беше впила като отровна стрела в сърцето му и той знаеше, че когато поиска да изтръгне стрелата, ще откъсне ведно с нея и сърцето си и все пак избра този път — той беше единственият.
Но ето че още на другия ден той намери в кутията за писма една записка: Ела довечера — чакам те в нашата беседка; на втория пак — Ела довечера — чакам те в нашата беседка; на третия — също. Тогава в ума му се зароди едно решение. Едно от онези безумни нелепи решения, на които ние съзнаваме всичкото безсмислие и все пак знаем, че те са един наш предопределен, неизбежен жребий; ние знаем, че рано или късно все ще изгорим крилете си върху тях, както малките безпомощни мушици лете изгарят върху лампата. Безумните мисли се вгнездват в душата ни, омотават я и дълбаят, както водните капки яка скала, и най-после ние отстъпваме победени — няма друг път…
На третата нощ той приближи като крадец в градината, мина през малката дървена вратичка, която намери отключена, влезе вътре и спря. Беше облачно и тъмно, а той е късоглед; пред него се издигаше само високият клонест орех посред градината. Той знаеше, че на десет крачки от този орех е беседката и тръгна нататък; когато приближи, нещо го блъсна по лицето, заплете се о ръцете му; подхвана — провесено въже; дойде до стъблото — там намери изправена ниска стълба и разбра. През деня тя беше направила люлка и се е люляла там със своите дружки до късна вечер. Ах, милото, безгрижно момиче!
Една минута подир това той вече притискаше до гърдите си нейното крехко, топло, сладкодъхно тяло. Тя беше седнала върху коленете му, рошеше буйните му тъмни коси, шепнеше му нещо и търсеше през обвисналите му мустаци неговите силни мъжки устни. Ръцете му лежаха върху нейните меки лястовичи рамене. Той чувствуваше топлината й, чувствуваше голотата й под тънката дреха. Несъзнателно той дръпна ръцете си по-нагоре, към разкритата й шия и ето че в този миг стана нещо, което той сам не разбираше; не знаеше: сякаш ръцете му, неговите яки груби ръце, изведнъж оживяха и с бясна стръв се впиха в тази грациозна шийка, мимо неговата воля и желание. Тя се опита да извика, но той затисна с ръка устата й и още по-стръвно впи пръсти в гърлото: колко трая всичко това — един миг, една вечност — той не знаеше. Не, той не знаеше. Когато се опомни, върху коленете му лежеше топлият, безчувствен труп. Тогава той скочи, издигна го и понесе на ръце; дойде до ниската стълба, покачи се по нея и хвърли с въжето една здрава петелка върху тънката шия. Свърши се. И чак когато се прибра у дома си, той забеляза, че палецът на дясната ръка много го боли. Той го приближи до лампата и погледна: пръстът беше кървав; малко по-долу от втората става, из три малки ранички — отдолу и отгоре — струеше кръв; там стоеше отпечатъкът на нейните ситни бисерни зъбки…
— Ах, оставете! Стига — прекъснах го аз, — какви ужаси разправяте…
Наистина той говореше това с такава дива страст, сякаш сам се опиваше и от представата за тежкото зрелище, и от потресното чувство, което извикваше у мене.
— О, но това не е всичко — продължи той, — има още нещо. На другия ден той беше в кафенето; в най-шумното и реномирано кафене, дето се събира цветът на целия град… Той седеше на маса между свои приятели, които оживено спореха върху една случка, станала в града през нощта. Той стоеше, слушаше мълчаливо и равнодушен разглеждаше обвития си с бинт палец. И отведнъж така изохка, че всички се обърнаха към него. „Боли — каза той с виновна усмивка на устните, — много боли; представете си, господа, нощес детето на хазаите така притисна с вратата палеца ми, че навярно нокътят ще падне…“