Но хората не обърнаха внимание на неговите думи; те го изгледаха с недоумение и продължиха разговора си. След малко той се обърна към съседа си и пак повтори същите думи. Тогава някой от околните се ядоса и извика: Млъкни там! Стига с твоя пръст! Чухме!… А той не каза нищо, изгледа го виновно, стана и отиде на друга маса. Оттам обаче скоро се чу как той пак приказваше: Представете си, господа, нощес детето на хазаите…
— Ето, разбрахте ли сега? — Непознатият млъкна и ме загледа в тъмнината, но след миг той се изкиска весело.
— Не, вие нищо не разбрахте — извика той, — вие дори не слушахте; през всичкото време вие само се питахте — какъв ли е този екземпляр? Дали той не ме лъже и не разказва в същност някой свой подвиг… А, нали? А пък работата е съвсем проста: всичко това аз прочетох преди няколко дни в една книжка и много ми хареса… Една малка книжка със сини корици; утре вие можете да я купите от всяка книжарница…
Не отговорих нищо; той също мълчеше; изминахме така няколко крачки и ето че той пак се спря.
— А знаете ли — попита той изведнъж, — знаете ли, че наистина аз имам здрави ръце? Всичката ми сила е в ръцете; аз мога, ако поискам, да извивам железа около ръцете си, досущ като онези юнаци в цирковете… Ако стисна, мога да строша пръстите ви като стъкло… Не обичате ли да опитате… дайте… — И неочаквано той ме хвана за ръката, но аз я изтръгнах ужасѐн, прескочих канавката и излязох на шосето. Той също прескочи след мене; почти тичаше след мене и викаше: — Но защо се боите… аз… малко… само така… да видите…
Наоколо нощта беше все тъй тъмна, глуха и безлюдна. Ние бяхме стигнали към запустелия военен лагер. И отведнъж такъв безмерен ужас ме обзе при мисълта, че аз съм сам в полето и зад мене е този отвратителен жив череп, който ме гонеше през мрака… За щастие пред нас, откъм Княжево, профуча пак трамвай. И без да разсъждавам, аз приближих до линията, причаках летящия трамвай и с един отчаян скок се хвърлих към него; ръката ми попадна върху затворената врата, десният ми крак улучи стъпалото, но левият се влачеше по земята… Неколцина присегнаха, уловиха ме и ме въвлякоха вътре. Аз се качих и паднах почти в несвяст на ръцете им.
— Но какво има? Какво се е случило? — питаха ме изплашено от всички страни.
— Нищо — едва смогнах да им отговоря аз, — уморен бях, исках да се кача…
Разбира се, аз излъгах, излъгах тъй, както ние лъжем хиляди пъти всеки ден. Но ще повярвате ли, в този миг на полусъзнание с мене стана нещо много чудно: аз изгледах тази плътна маса хора с устремени в мене очи и стори ми се, че изведнъж видях разкрити до самата глъбина душите им; сякаш от всички страни ме заобикаляха призраци, простираха към мене ръце, крещяха, молеха за помощ и гинеха… обля ме нова вълна на ужас; бях готов да скоча отново от трамвая и да тичам, да тичам като луд през полето… Ето, от тази нощ аз разбрах, но… прощавайте…
Той ни изгледа плахо, усмихна се и стана:
— Прощавайте! Късно е вече, нали? Трябва да спим.
Той отиде до вратата, поклони се, изгледа ни пак усмихнат със своята зла, загадъчна и подигравателна усмивка и излезе.
Изминаха няколко дни, нашият съжител отново се затвори в себе си. Впрочем не го и търсихме вече, но една нощ домакинята изплашена съобщи, че беше направила ново откритие: господинът при всяко влизане в стаята си — и нощем, и денем — веднага заключвал вратата отвътре. Събрахме се на съвет; това не можеше да продължава така; този човек засенчи тихото щастие на нашата къща. Дори приятелят ми, моят спокоен приятел, беше сериозно смутен. Но, разбира се, нищо не можахме да решим. Обаче на утрото при нас дотича изплашената и едновременно зарадвана домакиня и съобщи, че квартирантът изчезнал. Той беше прибрал малкото си неща и незабелязано напуснал стаята. Върху масата стоеше запечатан плик: вътре имаше наема за целия месец и няколко набързо нахвърляни реда. Принуден бил ненадейно да отпътува, не искал да ни буди и безпокои и после — свършваше той бележката си — вие сами виждате, че след онази нощ аз не мога да остана повече в къщата ви.
Три дни след всичко това, вечерта на следната събота, бях се прибрал в моята спокойна стая, пушех и прелиствах вечерните вестници, когато изведнъж спрях изумен и невярващ на очите си. В един всекидневник, със ситни букви, в отдела „Произшествия“ беше написано:
Тази заран в 8 и ½ часа в хотел „Мадрид“, в една отделна стая на горния етаж, е намерен мъртъв неизвестен човек. Дошъл е в хотела преди три дни; бил много мълчалив и замислен през всичкото време. Нощес се върнал рано, разговарял с прислугата и се прибрал в стаята си, а тази утрин го намират мъртъв, седнал в едно кресло и несъблечен.