Роджърс ускори крачка и зави зад същия ъгъл. В следващия миг върху ръката му се стовари бейзболна бухалка. Дървото се разцепи, бухалката се счупи, горната й половина отлетя и се удари в стената.
— По дяволите! — изруга младият мъж, който стискаше другата й половина.
Платненият сак лежеше отворен на земята. Жената стоеше на метър-два зад приятеля си. Тя се бе навела, когато бухалката се счупи и едната й половина отхвърча към нея. В резултат на това бе изпуснала чантата си.
Мъжът захвърли другата половина на бухалката, извади от джоба си сгъваем нож и го отвори.
— Дай ми тристате долара, господин Бивш затворник, а също и пръстена, и часовника и няма да те изкормя.
Тристате долара? Явно знаеха колко пари се полагат на Роджърс за десетте години, прекарани в затвора.
Той извърна глава надясно и вратът му изпука. Огледа се. Стените бяха високи и без прозорци, което означаваше, че няма да има свидетели.
— Чу ли ме? — попита младият мъж, който се извисяваше поне с една глава над Роджърс.
Роджърс кимна, защото наистина го бе чул.
— В такъв случай давай парите и всичко останало. Бавно загряваш или какво?
Роджърс поклати глава. Съвсем не загряваше бавно. И нямаше никакво намерение да се раздели с парите си.
— Както искаш — извика мъжът, хвърли се срещу него и замахна с ножа.
Роджърс блокира частично удара, но въпреки това острието се заби в ръката му. Това обаче не го забави дори с частица от секундата, просто защото той не почувства абсолютно нищо. Докато кръвта се стичаше по дрехите му, сграбчи ръката с ножа и я стисна.
Нападателят изтърва ножа.
— Мамка му! Мамка му! — изкрещя той. — Пусни ме! Пусни ме, по дяволите!
Роджърс не го пусна. Мъжът падна на колене, като напразно се опитваше да се отскубне от хватката му. Жената наблюдаваше сцената с безкрайно изумление.
Роджърс се пресегна със свободната си ръка, стисна дръжката на бухалката и я вдигна.
Младият мъж го погледна и изскимтя:
— Моля те, недей!
Роджърс замахна силно. Ударът му попадна отстрани на черепа на мъжа. Рукна кръв, примесена с парченца кости и сивкава мозъчна обвивка. Роджърс пусна ръката на мъртвеца, който се строполи на улицата.
Жената пищеше и отстъпваше назад. Не откъсваше поглед от дамската си чанта, но не смееше да пристъпи към нея.
— Помощ! Помощ!
Роджърс пусна бухалката и тръгна към нея.
В този час кварталът беше безлюден, което бе причината тя и партньорът й да изберат това място, за да му устроят засада. Нямаше кой да се притече на помощ. Двамата бяха решили, че това обстоятелство работи в тяхна полза. Но когато Роджърс свърна в уличката, той вече знаеше, че то работи в негова полза.
Досети се, че това е капан, още в мига, в който жената го погледна в автобуса. Мъртвият й приятел на нейната възраст бе доста симпатичен на вид. Роджърс не беше нито млад, нито привлекателен. Единственото, което тя би могла да иска от него, се намираше в джоба му, на китката му, на пръста му. Двамата явно дебнеха и обираха току-що освободени затворници.
Но тази вечер бяха избрали неподходяща жертва.
Жената отстъпи и опря гръб в тухлената стена. По лицето й се стичаха сълзи.
— Моля те — простена тя, — моля те, не ме наранявай! Няма да кажа на никого какво направи. Заклевам се в Господ.
Роджърс се наведе и взе ножа. Тя захлипа:
— Недей. Моля те… Той ме накара, заплаши ме, че иначе ще пострадам…
Роджърс пристъпи към нея и се взря в ужасеното й лице. То не можеше да му въздейства по никакъв начин, както не му бе въздействал и ножът, пробол ръката му.
Разбираше, че жената се опитва да пробуди у него съжаление. Но имаше голяма разлика между това да разбираш и да чувстваш.
А той не чувстваше нищо. Нито към нея, нито към мъртвеца. Потри глава, сякаш пръстите му можеха да проникнат през костта и мозъка и да отскубнат онова, което се намираше там. То го изгаряше, но това се случваше винаги когато Роджърс правеше… каквото правеше.
Той не бе такъв по рождение. Понякога, когато се замислеше продължително и упорито, успяваше да извика смътен спомен за съвсем друг човек.
Сведе поглед към ножа. Острието от неръждаема стомана се бе превърнало в продължение на ръката му. Разхлаби хватката си около дръжката.
— Ще ме пуснеш ли? — попита тя. — Аз… аз наистина те харесвам.
Той отстъпи крачка назад. Тя се усмихна с усилие.
— Обещавам, че няма да кажа на никого.
Роджърс направи нова крачка назад. Мога просто да си тръгна, помисли си той.
Жената погледна през рамото му.
— Струва ми се, че той току-що помръдна — каза тя, останала без дъх. — Сигурен ли си, че е мъртъв?