Казвам се Лиза. И съм момиче, но това се разбира от името ми. На седем години съм и скоро ще навърша осем. Понякога мама казва:
— Хайде днес ти да избършеш съдовете, нали си голямото момиче на мама!
А друг път Ласе и Бусе казват:
— Откъде накъде някаква си хлапачка ще играе на индианци! Много си малка!
Та затова се питам, всъщност голяма ли съм, или съм малка? Щом някои те смятат за голям, пък други те смятат за малък, може би си тъкмо в най-добрата възраст.
Ласе и Бусе са моите братя. Ласе е на девет години, а Бусе — на осем. Ласе е страшно силен и може да тича много по-бързо от мен. Ама аз мога да тичам бързо колкото Бусе. Понякога Ласе и Бусе не искат да играя с тях и тогава Ласе ме държи, а Бусе хуква напред, докато вземе преднина. После Ласе ме пуска и побягва, и като нищо ме оставя далеч назад. Нямам си сестра. Много ми е мъчно. Момчетата вдигат такава врява!
Живеем в една къща, която се казва Средната. Така я наричат, защото е между две други къщи. На тях им викат Северната и Южната. Трите къщи стоят в една редица. Ей тъй:
Всъщност не изглеждат точно така, но това е, защото не мога да рисувам много хубаво.
В Южната живее едно момче на име Уле. То няма ни брат, ни сестра. Но си играе с Ласе и Бусе. Уле е на осем години и също може да тича бързо.
Обаче в Северната живеят момичета. Две! Страхотен късмет, че не са и те момчета! Казват се Брита и Ана. Брита е на девет години, а пък Ана е колкото мен. Обичам ги еднакво и двете. Но май обичам Ана мъничко, мъничко повече.
Други деца в село Шумотевица няма. То така се казва това село. И е много малко, само три къщи — Северната, Средната и Южната. И само шест деца: Ласе, Бусе и аз, после Уле, после Брита и Ана.
По-рано Ласе, Бусе и аз спяхме заедно в една стая. В дясната мансарда до тавана. Сега аз спя в лявата мансарда, където преди живееше баба ни. Но за това ще разкажа по-нататък.
Понякога е доста весело да живееш в една стая с братята си. Ама само понякога. Весело беше, когато лежахме вечер и си разказвахме истории за призраци. Макар че беше и страшничко. Ласе знае такива ужасни истории за духове, че след това дълго лежах завита презглава. Бусе не разказва истории за призраци. Все разправя за сума ти приключения, в които щял да участва, като порасне. Тогава щял да замине за Америка, където са индианците, и щял да им стане главатар.
Една вечер Ласе разказа една толкова страшна история за някакъв призрак, който ходел и размествал всички мебели по къщите, та вече мислех, че ще умра от ужас. Беше почти съвсем тъмно в стаята и леглото ми стоеше много далеч от леглата на Ласе и Бусе. И, представете си, изведнъж един стол започна да подскача насам-натам. Помислих, че призракът е дошъл и в нашата къща и ще размести мебелите ни, и се разпищях с всички сили. Тогава чух Ласе и Бусе да се кикотят в леглата си. И ето защо: вързали въжета за стола и както си лежали, подръпвали стола и той подскачал. Ей такива ги вършат. Първо се ядосах, но после не можах да се сдържа и се разсмях.
Когато живееш в една стая с братята си и братята ти са по-големи от теб, никога за нищо нямаш думата. При нас винаги Ласе решаваше кога да се загаси вечер лампата. Исках ли аз да си чета „Шведска пролет“, Ласе искаше да загасим и да разказва истории за призраци. А когато вече дремех и исках да заспя, Ласе и Бусе непременно трябваше да играят на „Умори от глад лисицата“. Ласе може да загаси лампата, щом му се прииска, както си лежи в леглото, защото е закрепил едно картонче на ключа, който завърташ като искаш да загасиш, а на картончето е вързал дълъг канап, дето стига чак до леглото му. Това е наистина хитро устройство, но не мога да го опиша точно, защото като порасна, няма да ставам някакъв си въртележко-винтоврътков инженер. А такъв щял да стане Ласе, казва той. Въртележко-винтоврътков инженер. Не знам какво е това, обаче Ласе твърди, че било нещо чудесно и ако искаш да станеш такъв, трябва да можеш да слагаш картончета на ключовете на лампите. Бусе пък ще става индиански вожд. Досега поне така говореше. Ама онзи ден го чух да казва, че щял да стане машинист на локомотив, та може да се е отказал. Още не знам точно каква да стана аз. Може би — майка. Защото обичам мънички дечица. Имам цели седем кукли, на които съм майка. Скоро ще бъда много голяма, за да си играя с кукли. Уф, колко ще е скучно, като стана толкова голяма!
Най-хубавата ми кукла се казва Бела. Има сини очи и руса къдрава коса. Лежи в куклено креватче с розова завивка и чаршафи, които й уши мама. Веднъж, когато отидох да извадя Бела от креватчето, тя имаше мустаци и козя брадичка. Ласе и Бусе й ги бяха нарисували с въглен. Радвам се, че не живея вече в тяхната стая.