— И ти реши да му я възвърнеш?
Верин не намери сили или не пожела да реагира на иронията.
— Знаеш, братко, че дори ние всеки път потегляме с тая надежда, макар да я крием, или да си правим шеги с нея. А човечеството наистина има нужда от своята вяра, че не е само, както е имало някога нужда и от своите богове, та да се равнява по тях.
Борд-инженерът понечи да му възрази, но си помисли, че този фанатизъм бе помогнал на Верин да оцелее толкова време в самотата, и реши да го пощади.
— Да ти дам малко да хапнеш, а?
— Недей, и твоята храна не е много, а трябва да ми стигне пане още за месец.
Действително бе решил да изпълни налудничавия си план — да чака объркалия програмата му „Вестител“ да се отдалечи достатъчно, за да прати следващото си съобщение.
— Не можа ли тогава да измислиш нещо по-фантастично — предпазливо изрече укора си бордовият инженер — Мориана, хуманоиди… Като в най-евтините романчета.
— Мислих, Зихов, нали ти казах, имах време целия си живот да премисля, и живота на човечеството. Но кое е по-фантастично от вечните човешки идеали за справедливост и красота?
Бордовият инженер погледна часовника си, побърза да се съгласи:
— Може и да си прав. Само че, командире, би трябвало да ти е известна и трагедията на всички, които сами са се опитвали да направят света по-добър. От Исус Христос, та до твоя възлюбен Томас Мор. Затова не ме замесвай! — Зихов вдигна шлема към главата си с нервно разтреперана усмивка. — Не ме натиквай в ролята на оня, как беше, Пилат ли? Та после цялото човечество да ме заплюва. В края на краищата аз имам да изпълнявам своя човешки дълг, ясно ли та е?
— Чакай! — спря го отново някогашният му командир с едно лице, което не можеше да не те опре — толкова отчаяние и молба, и екстазна решителност съдържаше то.
В киното ли бе научил тази впечатляваща изразителност? Но нима можеш в киното да молиш с такова лице за истинската си смърт!
Зихов отпусна повторно шлема на гърдите си и зачака. Вместо нова молба обаче, бившият му командир изрече една чудовищна заплаха:
— Ще поемеш ли отговорността да убиеш надеждата им? Те вече са повярвали, Зихов, ако не всички, мнозина са повярвали. Ще поемеш ли отговорността да убиеш вярата им, че някъде по света тържествуват справедливостта и красотата? И да се надсмееш на устрема им към тях?
С такава пророческа поза Томазо Верин произнасяше подобни плитки нравоучения и в своите филми, но това сега не беше филм. След някой и друг ден той щеше да се изстреля заедно е мизерния си предавател към Юпитер, за да не намери никой никога тялото му, както на древните пророци, и да останат само неговите думи. Той вече не молеше, той заповядваше спокойно и твърдо. Така бе заповядвал на борда на своя „Астрид“, уверен, че заповедта му не може да не бъде изпълнена:
— Хайде, пренеси ме! Зареди скафандъра ми и ми нахлузи шлема! И без сантименталности, братко, колкото и да се обичаме ние, земните жители, помежду си!…
Дълго след това бордовият инженер Зихов се измъчваше и се питаше защо бе направил тази съдбоносна глупост — помнеше само, че бе извършил всичко сякаш хипнотизиран от думите и очите на бившия си командир. Но не можеше вече да каже истината и не толкова присъдата го плашеше, загдето бе оставил да загине човек в Космоса. Той докладва само, че не е намерил черната кутия с бордовия дневник и че биха могли на връщане да вземат останките на „Астрид“ на буксир. А безследното изчезване на екипажа, разбира се, потвърждаваше съобщението на командира му Томазо Верин, че оцелелите са били спасени от чуждопланетен космолет.
Верин наистина се обади отново, когато хората, улисани в своя делник, бяха вече го позабравили. Гласът му идеше сякаш от друга звездна система и звучеше като прощаване с човечеството! Следващото му обаждане щяло да достигне до Земята може би след години… „Но вие го чакайте, мили хора, защото то сигурно ще съдържа най-хубавото известие, което някога Земята е получавала. Стоп.“
Вярата на хората в далечната Мориана възпламна с нова сила. И по цялата Земя се разрасна движението за независимост от другите цивилизации.