Выбрать главу

Филип К. Дик

Ние можем да си спомним всичко вместо вас

Куейл се събуди. И веднага пожела да е на Марс. „Какви чудесни долини… да можех да побродя из тях…“ — помисли си той със завистлива тъга. Почти чувстваше завладяващото присъствие на този чужд свят, виждан само от тайни агенти и висши правителствени чиновници. Обикновен чиновник като него… Не, това е невъзможно!

— Смяташ да ставаш, а? — сънено промърмори Кирстен с типичната си злобна раздразнителност. — Направи кафе.

— Добре — каза Дъглас Куейл и зашляпа бос към кухнята. Сложи кафе, седна на стола, извади флаконче „Диновски Ароматен“ и рязко вдъхна от ароматизирания газ. Острата смес го удари в носа, изгори краищата на устните му, но Куейл продължи да вдишва. Това го разсънваше и даваше на нощните му фантазии и тайни мечти някакво подобие на рационалност.

— Ще го направя! — внушаваше си Куейл. — Ще отида на Марс!

Това, разбира се, бе неосъществимо, и той непрекъснато осъзнаваше илюзорността на желанието си. Дори и насън. Дневната светлина, наежената жена, разресваща косите си пред огледалото — всичко сякаш се бе наговорило да го постави на мястото му. Да му напомни кой е. „Най-обикновен дребен чиновник!“, горчиво си каза Куейл. Кирстен му напомняше за това поне веднъж дневно и той не я винеше — работата на жената е да връща мъжа на земята. На Земята, помисли си той и се засмя. В най-буквалния смисъл.

— Какво се хилиш? — попита Кирстен, влетявайки в кухнята с веещ се розов халат. — Май пак се размечта, а?

— Да — произнесе той и се вгледа в картината, разкриваща се през прозореца.

Оживено движение, мънички делови фигурки на хора, бързащи за работа. Скоро и той ще бъде един от тях. Както винаги…

— Обзалагам се, че за някоя уличница — унищожително отбеляза Кирстен.

— Не. За бога. Бога на войната. С изумителните кратери, в дълбините на които се крият всевъзможни растения.

— Слушай — Кирстен клекна пред него. Заядливостта изчезна от гласа й. — Дъното на океана — на нашия океан — е много, много по-красиво. Знаеш го. Всички го знаят. Наеми дълбоководни костюми, вземи си една седмица неплатен отпуск и ще отидем на някой от целогодишните тамошни курорти. Можем и да… — Изведнъж тя се сепна. — Ти не ме слушаш! А би трябвало! Пак с твоя Марс! — Гласът и се покачи до писък. — Боже мили, Дъг, накъде си се засилил?!

— На работа — отговори той и се изправи, вече забравил за закуската. — Натам съм се засилил.

Тя го изгледа втренчено.

— С всеки изминал ден ставаш все по-голям инат. И къде ще те отведе това накрая?

— На Марс — отговори той и извади от гардероба чиста риза.

Излизайки от таксито, Дъглас Куейл пресече три претъпкани пешеходни ленти и се озова пред луксозна съвременна сграда. Спря пред входа, насред блъсканицата, и бавно прочете трепкащия неонов надпис над входа. И по-рано се бе заглеждал насам… но никога не се бе приближавал. Това обаче рано или късно трябваше да се случи… „Спомени, Инк.“.

Отговорът на мечтата му? Но илюзията, дори и най-убедителната, винаги си остава само една илюзия. Поне обективно. А субективно — точно обратното.

Така или иначе, вече го очакват. След пет минути е срещата.

Поемайки с пълни гърди мръсния чикагски въздух, Куейл влезе през искрящия многоцветен вход в приемната. Спретнатата симпатична блондинка зад бюрото приветливо му се усмихна.

— Добър ден, господин Куейл.

— Да — изломоти той, — бих искал да премина курса спомени. Вие очевидно знаете.

Секретарката вдигна слушалката на видеофона.

— Господин Макклейн, тук е господин Куейл. Може ли да влиза, или е още рано?

— Пст, фрм-брм-грм — изтрещя от слушалката.

— Заповядайте, господин Куейл — каза секретарката. — Господин Макклейн ви очаква. Надясно, стая Д.

След кратко объркване той намери търсената врата. Зад огромно бюро от истинско орехово дърво седеше мъж на средна възраст с жизнерадостен вид, в моден сив костюм от кожа на марсианска жаба. Дори само дрехите говореха на Куейл, че е попаднал където трябва.

— Седнете, Дъглас — покани го Макклейн и махна с пухкава ръка към креслото срещу бюрото. — И така, искате да посетите Марс. Прекрасно.

Куейл седна.

— Не съм съвсем сигурен… — напрегнато започна той. — Работата е там, че това струва куп пари, а в действителност аз май нищо не получавам.

„Пък и не е много по-евтино от истинско пътуване“, допълни наум.

— Ще имате осезаеми доказателства — живо възрази Макклейн. — Всичко необходимо! Позволете да ви покажа. — Той отвори чекмеджето и извади отвътре дебела папка. — Талон от билет. — От папката бе измъкнато парче перфориран картон. — Следователно сте пътували дотам и обратно. По-нататък… Картички. — Картонът бе последван от четири цветни стереокартички. — Лента. Снимки на марсиански забележителности, които вие сте направили с взета под наем камера. Имена на срещнати там хора. Плюс сувенири за две стотачки. Ще си ги получите — от Марс! — следващия месец. А ето и паспорта, квитанция от пощата и така нататък. — Макклейн погледна към Куейл. — Не се безпокойте, ще бъдете абсолютно сигурен, че сте бил там. Няма да помните нито мен, нито посещението си тук. Но ви гарантирам, че това ще бъде за вас съвсем истинско пътешествие! Цели две седмици спомени до най-малките подробности! Съдете сам — вие не сте таен агент на Интерплан, а по друг начин не можете да попаднете на Марс. Само с наша помощ ще можете да осъществите своята заветна мечта. И още нещо: ако някога се усъмните в истинността на спомените си, можете да се върнете при нас и да си получите обратно парите.