— Нима наложената памет е толкова силна? — попита Куейл.
— По-добра е от истинската, сър — увери го Макклейн. — Ако действително сте бил на Марс като агент на Интерплан, отдавна да сте забравил много от случилото се. Ние ви осигуряваме такива устойчиви спомени, че нито един детайл няма да избледнее. Това е творение на опитни специалисти, експерти, хора, прекарали на Марс дълги години. Всяко нещо е грижливо проверено. При това вашата мечта има съвсем здрава реална основа: ако бяхте избрал Плутон или искахте да станете император на Лигата на вътрешните планети, щяхме да имаме много по-големи трудности… и заплащането съответно щеше значително да нарасне.
— Добре — реши Куейл и извади портфейла си. — Щом няма друг начин, ще се задоволим и с това.
— Не говорете така! — възкликна възмутено Макклейн. — Мислите си, че ви пробутват второкачествена стока. Естествената памет, с всичките и неточности, изкривявания, празноти — ето това е второкачествена стока!
Той взе парите й натисна копчето на селектора.
— Е, господин Куейл — меко проговори Макклейн, докато в стаята влизаха двама набити мъже, — пожелавам на тайния агент щастливо пътуване до Марс.
Макклейн се изправи и излезе иззад бюрото, за да стисне изпотената длан на Куейл.
— Макар че всъщност вашето пътешествие вече завърши. Днес в шестнайсет и трийсет вие… хм… ще пристигнете на Земята. Такси ще ви върне у дома и, както вече ви казах, никога няма да си спомните за мен или за визитата си при нас. Ще забравите дори, че сте чувал за нашето съществуване.
От вълнение на Куейл му пресъхна устата. С омекнали крака излезе след двамата техници от кабинета.
„Нима наистина ще съм сигурен, че съм бил на Марс?“ — мислеше той. — „Че съм успял да осъществя заветната мечта на живота си!“
Овладя го някакво странно трептящо предчувствие… Предчувствие за нещо лошо… Оставаше му само да чака.
Селекторът на бюрото на Макклейн иззвъня и се разнесе спокоен мъжки глас:
— Господин Куейл е под наркоза, сър. Да започваме ли, или ще присъствате лично?
— Започвайте, Лоу. Това е най-обикновен случай. Не би трябвало да има никакви усложнения.
Имплантациите на изкуствена памет за пътешествия на други планети бяха станали редовна практика. На месец, пресметна Макклейн с кисела усмивка, се падат по около двадесет. Ерзац-пътешествията буквално станаха нашият хляб.
— Добре, господин Макклейн — отговори Лоу и селекторът замлъкна.
Макклейн отвори един голям шкаф и измъкна от него два пакета: пакет №3 „Пътешествие на Марс“ и пакет №62 „Таен агент на Интерплан“. Върна се на бюрото, намести се удобно в креслото и изсипа съдържанието на пакетите — предмети, които трябваше да бъдат поставени в жилището на Куейл, докато той се намира под наркоза. Пистолет за един кредит, най-скъпата вещ в списъка, иронично отбеляза Макклейн. Миниатюрен предавател, който трябва да се погълне от агента при провал… Кодова книга, поразително напомняща истинска… Всевъзможни дреболии, без никакво значение сами по себе си, но неразривно свързани с въображаемото пътешествие: половинка от древна сребърна монета от 50 цента, два неправилно записани стиха на Джон Дън, всеки на отделно листче цигарена хартия, лъжица от неръждаема стомана с гравиран надпис „СОБСТВЕНОСТ НА МАРСИАНСКАТА КОЛОНИЯ“, телефонно подслушващо устройство, което…
Селекторът иззвъня.
— Извинете за безпокойството, господин Макклейн, но става нещо странно. Може би е най-добре да дойдете. Куейл е все още под наркоза, добре отреагира на наркидрина. Но…
— Идвам.
Обзет от тревога, Макклейн излезе от кабинета и забърза към лабораторията. Дъглас Куейл лежеше на леглото с притворени очи и дишаше равномерно. Изглежда осъзнаваше, макар и съвсем смътно, присъствието на двамата техници и появилия се Макклейн.