— Няма място за внедряване на фалшива памет ли? — раздразнено попита Макклейн. — Намерете съответния участък и го изтрийте. Той работи в Бюрото по емиграция и като всеки държавен служител без съмнение е почивал две седмици. Сменете едните спомени с другите и толкова.
— За съжаление проблемът ни не е в това — обидено отговори Лоу, наведе се над леглото и подкани Куейл. — Разкажете на господин Макклейн това, което разказахте на нас. Слушайте внимателно — обърна се той към шефа си.
Сивозелените очи на лежащия човек се спряха върху лицето на Макклейн. Погледът стана стоманен, твърд, безжалостен, засвети с хладен пламък.
— Какво още искате? — процеди с ненавист Куейл. — Направихте „легендата“ ми на пух и прах. Махайте се, докато не съм си разчистил сметките с вас. — Погледът му прониза Макклейн. — Особено ти… ръководителят на тази операция!
— Колко дълго бяхте на Марс? — попита Лоу.
— Месец — рязко отговори Куейл.
— Цел?
Бледите устни се изкривиха.
— Агент на Интерплан. Защо да повтарям? Нали записвате. Оставете ме на мира.
Куейл затвори очи. Изгарящото сияние изчезна. Макклейн почувствува вълна от облекчение.
— Костелив орех — тихо подметна Лоу.
— Няма значение — отзова се Макклейн.
— Като му изтрием отново паметта, ще стане кротък като агънце. Значи затова отчаяно се стремяхте към Марс? — обърна се той към Куейл.
— Никога не съм се стремил към Марс — без да отваря очи, отговори Куейл. — Заповядаха ми. Разбира се, беше интересно… Това, с което сте ме натъпкали, е истински серум на истината. Спомням си неща, за които и понятие си нямах. — Той замълча и потъна в размисъл. — Интересно, жена ми, Кирстен, и тя ли е агент на Интерплан? Следи да не би да си възвърна случайно паметта? Нищо чудно, че въобще не й допадаше желанието ми.
На лицето му се появи и тутакси изчезна разбираща усмивка.
— Моля ви, повярвайте ни, господин Куейл, натъкнахме се на това съвсем случайно — умолително каза Макклейн. — В процеса на работа…
— Вярвам ви — изрече Куейл. Изглеждаше много уморен, наркотикът действаше все по-силно. — Какви ги дрънкам за своето пътуване? — едва чуто мърмореше той. — Марс? Не си спомням — макар че с удоволствие бих отишъл. А кой не би искал? Но аз… аз съм само един нищожен чиновник…
Лоу се изправи и се обърна към началника си:
— Той иска да има фалшива памет за пътешествие, което всъщност е извършил наистина. И фалшива причина, която всъщност е истинска. Под въздействието на наркидрина той говори истината и отчетливо си спомня всички подробности. Очевидно в правителствената военна лаборатория са изтрили от съзнателната му памет всички истински събития. Запазили са се само смътни асоциации — Марс и работата на шпионина се свързват за него с нещо значително. Това не са могли да изтрият; това не е спомен, а присъщо желание, заради което той, безусловно, се е съгласил да изпълни задачата.
— Какво да правим? — попита Килър, вторият техник. — Да наложим фалшивата памет върху истинската? Трудно е да се предскаже резултатът. Нещо все ще остане и кашата ще го побърка. Ще му се наложи да живее с два противоположни спомена едновременно: че е бил на Марс и че не е бил. Че наистина е бил агент на Интерплан и че това е имплантиран от нас фалшификат. Работата е много деликатна.
— Съгласен съм — отговори Макклейн.
Изведнъж му хрумна неочаквана мисъл.
— Какво ще запомни, когато излезе от наркозата?
— Сега вероятно ще останат някакви смътни спомени за истинското му пътуване — отговори Лоу. — И най-вероятно той силно ще се съмнява в реалността им. Ще реши, че това е наша грешка. Нали ще запомни идването си — освен ако, разбира се, не ни наредите да изтрием спомена.
— Колкото по-малко се намесваме в паметта му, толкова по-добре — заяви Макклейн. — И така дяволски не ни провървя. Да се натъкнем на агент на Интерплан и да разрушим легендата му! При това толкова добра, че и той самият не знае кой всъщност е… Ще се наложи да му върнем половината такса.
— Половината ли? Защо половината?
— Според мен това е нелош компромис — тъжно се усмихна Макклейн.
Седнал в таксито на път за вкъщи, Дъглас Куейл блажено се усмихваше. Колко приятно е да се върнеш на Земята!
Едномесечното пребиваване на Марс вече започваше да бледнее в паметта му. Оставаха само картините на зеещите кратери, назъбените скали и движението. Свят на прах, където нищо интересно не се случва, където значителна част от времето минава в проверки на портативното дихателно устройство. И оскъдни прояви на живот — невзрачни сиви кактуси и мехурчести червеи.