Между другото, успя да донесе няколко образеца на марсианска фауна — прекара ги през митницата. В края на краищата те не представляват никаква опасност — няма да оцелеят в плътната земна атмосфера.
Куейл бръкна в джоба за кутията с марсианските червеи…
И вместо нея намери плик. За свое учудване намери в плика петстотин и седемдесет кредита в дребни банкноти. Заедно с парите изпадна и бележка: „Връщаме половината такса. Макклейн.“ И дата. Днешна.
— Спомени — произнесе на глас Куейл.
— Какви спомени, сър или мадам? — почтително се поинтересува роботът-водач.
— Имаш ли телефонен указател? — попита Куейл.
— Разбира се, сър или мадам.
— Такаа… — замърмори Куейл, прелиствайки страниците. Усети страх. Вледеняващ душата страх. — Премислих. Няма да ходя у дома. Откарай ме в „Спомени, Инк.“.
Таксито обърна и се понесе в обратна посока.
— Може ли да позвъня?
— Моля — отговори роботът и отвори ниша с блестящ цветен видеофон.
Куейл набра домашния си телефон и след няколко секунди пред него се появи миниатюрно, но неприятно реалистично изображение на жена му.
— Бил съм на Марс — съобщи й той.
— Ти си пиян! — устните й презрително се свиха. — Или нещо по-лошо.
— Честна дума!
— Кога?
— Не знам. — Куейл се обърка. — Вероятно коригиране на паметта. Само че не е успешно.
— Все пак си пиян — унищожително процеди Кирстен и тръшна слушалката.
Куейл бавно избута видеофона настрана, чувствувайки как лицето му пламва.
И все същия тон, горчиво си каза наум. Винаги грубо, сякаш тя знае всичко, а аз нищо. Господи, що за живот е това!…
Скоро таксито спря пред съвременна, приятна сграда, над която мигаше ярък неонов надпис „Спомени, Инк.“.
Секретарката, делова и стегната, зяпна от удивление, но веднага се съвзе.
— О, господин Куейл! — нервно се усмихна. — Забравихте ли нещо?
— Остатъка от парите си — сухо отговори Куейл.
— Парите? — Секретарката майсторски изигра неразбиране. — Според мен сте се объркали, господин Куейл. Вие наистина идвахте да се консултирате при нас, но… — Последва свиване на рамене. — Не сме ви оказвали никакви услуги.
— Аз си спомням всичко, госпожице! — натърти Куейл. — Писмото си до вашата фирма, посещението си тук, разговора с господин Макклейн. Помня и двамата техници, които се занимаваха с мене. Нищо чудно, че фирмата връща половин такса. Фалшивата памет „пътуване до Марс“ не се е внедрила. Или най-малко се е внедрила не напълно, не в степента, която му гарантираха.
— Господин Куейл — опита се да го успокои момичето. — Независимо че сте дребен служител, вие сте много привлекателен мъж и злобата, изписана на лицето ви, не ви отива. Ако желаете, мога да ви позволя да… хм… да ме поканите на вечеря…
Куейл побесня.
— Помня ви! — закрещя той. — И помня също обещанията на Макклейн, че ако не забравя посещението си във вашата компания, ще ми върнат цялата сума пари. Къде е тоя Макклейн?!
След известно време той отново се озова пред необятното бюро от орехово дърво, на същото място, където беше седял преди няколко часа.
— Изключителна техника имате! — язвително процеди Куейл. Разочарованието и възмущението му нямаха граници. — Моята така наречена „памет“ за пътешествието ми до Марс в качеството ми на таен агент на Интерплан е откъслечна и пълна с противоречия. Освен това отлично помня нашата сделка. Явно трябва да се обърна с жалба към Търговското бюро.
Куейл кипеше от негодувание. Горчивото усещане, че са го измамили, го заля и надделя над нормалната му неприязън към подобни разправии. Намръщен, Макклейн отговори:
— Предаваме се, Куейл. Ще си получите парите. Признавам без уговорки факта, че не сме направили нищо за вас.
— Вие дори не ми осигурихте „доказателства“ за пребиваване на Марс, — обвиняващо продължи Куейл. — Цялото ви дрънкане е само хвърляне на прах в очите. Никакви билети. Никакви картички. Никакъв паспорт. Никакви…
— Слушайте, Куейл — прекъсна го Макклейн. — Бих могъл да ви обясня… — последва внезапно мълчание. — Не. Няма смисъл. — Той натисна бутона на селектора. — Шърли, напишете, ако обичате, чек на Дъглас Куейл за петстотин и седемдесет кредита.
Минута по-късно секретарката донесе чека, сложи го пред Макклейн и излезе, оставяйки двамата мъже да се изпепеляват един друг с погледи.
— Позволете ми да ви дам един съвет — промълви Макклейн, подписвайки чека. — Не обсъждайте с никого вашето неотдавнашно пътуване до Марс.