— Какво пътуване?
— Ами това, което частично помните — уклончиво отговори Макклейн. — Дръжте се така, сякаш нищо не се е случило. И не ми задавайте въпроси. Просто послушайте съвета ми. Така ще е най-добре за всички. — Макклейн забеляза, че силно се поти. — Извинете ме, но ме чака много работа, имам и други клиенти…
Той стана и изпрати Куейл до вратата.
— Фирма, която така си върши работата, не бива да има никакви клиенти! — заяви Куейл и тръшна вратата.
Седнал в таксито, той мислено формулираше жалба до Търговското бюро. Безусловно, негов дълг е да предупреди хората какво в действителност представлява фирмата „Спомени, Инк.“. Щом се прибра у дома, той седна зад пишещата машина, отвори чекмеджето на бюрото и потърси лист хартия. И забеляза малка позната кутийка. Кутийката, в която внимателно беше сложил на Марс образци от местната фауна и която след това незаконно беше прекарал през митницата. Отваряйки кутийката, Куейл недоверчиво впери поглед в шестте сгърчени мехурчести червея и едноклетъчните организми, които им служеха за храна. Всичко беше изсъхнало и покрито с прах, но без усилие можеше да бъде разпознато веднага: цял ден беше обръщал тежките сиви камъни, запознавайки се с новия увлекателен свят.
„Но аз не съм бил на Марс!“, осъзна той. Макар че от друга страна…
На вратата се появи Кирстен с две големи пазарски торби.
— Какво правиш вкъщи през работно време?!
Гласът й както винаги беше гневен и предизвикателен.
— Ходил ли съм на Марс или не съм? — попита Куейл.
— Разбира се, че не си. Би трябвало вече да го запомниш.
— Струва ми се, че съм бил — объркано проговори той. — И в същото време ми се струва, че не съм бил.
— Ами реши най-после.
— Как?! — простена Куейл. — Имам два комплекта факти, но не зная кой от тях е истинският! Може ли да разчитам на теб? Нали на теб нищо не са ти направили!
— Дъг, ако веднага не се вземеш в ръце, слагам край — равнодушно подхвърли тя. — Смятам да те зарежа.
— В беда съм. — Гласът му звучеше хрипкаво и безпомощно. — Може би се побърквам. Надявам се, че не е така, но… може и да е. Това поне би обяснило всичко.
Кирстен oстави чантите, отиде до гардероба и извади палтото си.
— Не се шегувам — тихо произнесе тя, облече се и се върна до вратата. — Ще ти се обадя след няколко дни. Всичко хубаво, Дъг.
— Почакай! — умоляващо промълви Куейл. — Кажи ми, бил ли съм на Марс или не?!
Вратата се затвори. Жена му си отиде.
Най-после.
— Ето това е — разнесе се глас отзад. — А сега, Куейл, вдигни ръце и бавно се обърни.
Наблюдаваше го въоръжен човек в тъмновиолетовата униформа на Междупланетното полицейско управление. И този човек изглеждаше на Куейл удивително познат. Беше го виждал някъде…
— И така, ти си спомни пътуването до Марс — констатира полицаят. — Известни са ни всичките ти действия и мисли, в частност някои от мислите ти по пътя от „Спомени, Инк.“ до вкъщи. Информацията се транслира от предавател в мозъка ти — поясни той.
Телепатичен предавател, използащ жива протоплазма, намерена на Луната! Куейл потръпна от отвращение. Някъде там, в дълбините на мозъка му, живее нещо, което се храни от неговите клетки. Храни се и подслушва. Колкото и да е гадно, това изглежда е истина. За мръсните методи на Интерплан писаха дори вестниците.
— Какво общо имам аз с вас? — изхриптя Куейл. Какво е направил — или е измислил? — И какво общо има всичко това със „Спомени, Инк.“?
— Всъщност, компанията няма нищо общо — обади се полицаят. — Това си е изцяло наша вътрешна работа. — Той почука по ухото си и Куейл забеляза малката бяла слушалка. — Между впрочем, аз и сега слушам всичките ти мисли. Така че предупреждавам те, това, което си мислиш, може да бъде използвано срещу теб. — Последва усмивка. — Всъщност това вече няма никакво значение. С мислите и думите си ти си подписа присъдата. За съжаление под въздействието на наркидрина сподели някои неща с техниците и със собственика на фирмата — къде са те пращали, какво си правил там… Те са изплашени. И проклинат минутата, в която са те видели. И не без основание — замислено добави той.
— Никъде не съм ходил — възрази Куейл. — Това е фалшива памет, неуспешно имплантирана от техниците на Макклейн!
Но след това си помисли за кутийката в чекмеджето на бюрото — с какъв труд се беше сдобил с марсианските червеи! Споменът изглеждаше истински. И кутийката — и тя изглеждаше истинска. Освен ако не я е подхвърлил Макклейн. Може би това е едно от „доказателствата“, за които толкова многословно му обясняваше. „Спомените ми за пътуването на Марс не могат да ме убедят мен самия“, помисли си Куейл, „но за съжаление са убедили Интерплан. Там смятат, че действително съм бил на Марс, и са сигурни, че аз поне частично съзнавам това.“