— Ние знаем не само за пребиваването ти на Марс — съгласи се с мислите му полицаят, — но знаем и че ти помниш достатъчно, за да представляваш заплаха за нас. Да изтриваме паметта ти отново е безсмислено, тъй като ти пак ще отидеш при тях и всичко ще се повтори. Нямаме право да се разправяме с Макклейн и фирмата му. Освен това Макклейн не е извършил никакво престъпление. Също както и ти, строго погледнато. Много добре разбираме, че не си се обърнал към тях умишлено — тласнал те е обикновеният човешки стремеж към приключения. — Полицаят замълча за момент. — За нещастие ти не си обикновен човек: имал си напълно достатъчно приключения. Най-малко от всичко на този свят си се нуждаел от услугите на „Спомени, Инк.“ Не би могло да се случи нищо по-лошо от това на теб и на нас. А също и на Макклейн.
— Защо представлявам заплаха за вас, ако помня своето пътешествие — своето предполагаемо пътешествие! — и какво съм правил там?
— Защото — отговори агентът на Интерплан — това, което си правил там, далеч не съответства на нашия обществен облик на „защитник-благодетел“. Ти изпълняваше особена задача. И всичко това неминуемо ще изплува — благодарение на наркидрина. Кутийката с мъртвите червеи половин година лежи в чекмеджето, от момента на завръщането ти. И нито веднъж ти не прояви и най-малко любопитство. Ние даже не знаехме за съществуването й, докато ти не си спомни за нея по пътя за вкъщи. И ни се наложи да действаме.
Отнякъде се появи още един мъж в униформа на Интерплан. Двамата тихо заговориха помежду си. Куейл трескаво съобразяваше. Сега той си спомняше повече. Полицаят не грешеше за наркидрина. Вероятно в самия Интерплан го използваха. Вероятно? Ами, повече от сигурно!
Той лично бе виждал как инжектират наркотик на затворник. Къде беше това?… На Земята? Не, по-скоро на Луната, реши Куейл, докато все нови и нови картини, изплуваха от дълбините на повредената му, но бързо възстановяваща се памет… Спомни си и още нещо. Целта на задачата. Не беше за чудене, че са изтрили паметта му.
— Господи! — отчетливо произнесе първият полицай, улавяйки мислите му. — Случи се най-лошото. — Той се приближи към Куейл с насочен пистолет. — Ще трябва да те убием. Веднага.
— Защо веднага? — попита вторият агент, нервничейки забележимо. — Да го откараме в централата в Ню Йорк и нека там да…
— Той знае защо.
Първият полицай също силно нервничеше, но по съвсем друга причина. Паметта на Куейл се върна напълно и той отлично разбираше причината.
— На Марс аз убих човек — проговори Куейл. — След като се справих с петнайсет телохранители. Въоръжени.
Пет години го бяха подготвяли в Интерплан за тази задача. Той беше професионален убиец. Знаеше как да се разправя с враговете… И този със слушалките го знаеше… Ако се действа бързо… Револверът изгърмя. Но Куейл вече се бе търколил настрани, мълниеносно покосявайки въоръжения агент, и веднага взе на прицел втория.
— Улови мислите ми, но аз все пак направих това, което исках — изхриптя, опитвайки се да си поеме дъх.
— Той няма да стреля, Сам — промълви падналият агент. — Той разбира, че това е краят му. Предай се, Куейл. — Полицаят се изправи на крака, като се кривеше се от болка. — Ти няма да използваш оръжието. А ако ми го дадеш, обещавам ти да не те убивам. Нека началството да решава. Може отново да ти изтрият паметта. Не знам.
Стиснал револвера, Куейл изскочи от апартамента си. „Ако ме преследвате, ще ви убия, така че не ви съветвам“, помисли си той. Не го преследваха. Очевидно полицаите бяха уловили мислите му и не смятаха да рискуват. Беше оцелял — засега. А по-нататък какво?
Куейл се вля в потока от пешеходци. Главата му гореше. Но поне се спаси от смъртта. За малко да го застрелят в собствения му дом. Рано или късно ще го направят. Като го намерят. А с предавателя в главата това няма да отнеме много време.
Каква ирония на съдбата… Той беше получил всичко, за което мечтаеше. Всичко, което бе поискал от „Спомени, Инк“ — приключения, подвизи, операция на Интерплан, тайно и опасно пътешествие на Марс, където залог бе самият живот… Хубаво е, когато такива работи са само спомени.
Куейл седеше на една пейка в парка и наблюдаваше ято „нахалнички“ — докарани от луните на Марс полуптици, способни дори при голямата земна гравитация свободно да се реят във въздуха. Може би ще успея да се върна на Марс, размишляваше той. И тогава какво? На Марс ще бъде по-лошо. Политическата организация, чийто ръководител той беше ликвидирал, ще го засече на секундата. Освен Интерплан ще ги има и тях. Интересно, чуват ли мислите ми?… Това е най-прекият път към побъркването — да си седиш сам на пейката и да си представяш как се стеснява пръстенът от преследвачи… Куейл се наежи, изправи се на крака и безцелно се заразхожда, пъхнал ръце в джобовете. „Където и да отида, винаги ще бъдете с мен. Докато нося в главата си това дяволско устройство. Хайде да се договорим“, мислеше той — за себе си и за тях. „Наложете ми отново фалшива памет, че съм живял сив скучен живот. Че никога не съм бил на Марс. Че никога не съм държал оръжие в ръцете си. Че никога не съм виждал отблизо униформа на Интерплан.“