— Вече ви обясниха — произнесе глас в главата му. — Това няма да е достатъчно.
Куейл застина на място.
— Вече сме поддържали връзка с вас по подобен начин — продължи гласът. — На Марс, когато бяхте наш оперативен работник. И сега отново. Къде се намирате?
— Крача към смъртта. От вашите куршуми. Откъде знаете, че това няма да е достатъчно?
— Ако ви имплантираме комплект от спомени на обикновен човек, ще почувствате… безпокойство. И неминуемо ще се обърнете към Макклейн или към конкурентите му.
— Може да ми дадете не обикновени спомени, а нещо по-ярко — предложи Куейл. — Такова, което да удовлетвори моята жажда. Аз съм мечтал да стана агент на Интерплан — затова и сте ми обърнали внимание. Трябва да намерим замяна — равностойна замяна. Например, че съм бил най-богатият човек на Земята, но съм пожертвал всичките си пари за култура и образование. Или че съм знаменит изследовател на космоса. Нещо в този дух.
Мълчание.
— Опитайте — отчаяно се помоли Куейл. — Привлечете вашите блестящи военни психолози, разкрийте моето най-съкровено желание… Жени! Хиляди жени, като при Дон Жуан. Някакъв междупланетен обесник — с любовница във всеки град на Земята, Луната и Марс. Само че всичко това вече съм го зарязал — омръзнало ми е. Е?
— И ще се предадете доброволно? — попита гласът в главата му. — Ако се съгласим на такова решение? Ако то е възможно?
— Да — отговори Куейл след кратко колебание. — Ще рискувам с надеждата, че няма просто да ме убиете.
— Какво пък, ще разгледаме предложението ви. Но ако не се получи, ако истинската ви памет отново започне да се възвръща… — гласът направи пауза. — Ще се наложи да ви ликвидираме. Е, Куейл, още ли искате да опитате?
— Да — реши той. Алтернативата беше незабавна смърт. Така поне имаше някакъв шанс.
— Явете се в централата в Ню Йорк, дванайсети етаж. Веднага ще се заемем за работа и ще се опитаме да определим вашата истинска и абсолютна мечта. След това ще ви закараме в „Спомени, Инк.“. И — късмет! Дължим ви това. Вие бяхте добро оръдие.
В гласа не се долавяше никаква заплаха. Те — организацията — изглежда изпитваха към него някаква симпатия.
— Благодаря — каза Куейл.
И тръгна да търси такси.
— Имате много интересни фантазии, господин Куейл — заяви възрастният психолог със сурово лице. — Вероятно не си давате сметка съзнателно за такова желание. Дори не мечтаете и не го допускате. Често се случват такива неща. Надявам се, че няма да се огорчите много, когато разберете истината.
— По-добре да не се огорчава — отривисто излая старшият полицейски офицер. — Ако не иска да получи куршум.
— За разлика от желанието да станете таен агент — невъзмутимо продължи психологът, — което, най-общо казано, е продукт на зрелостта и съдържа рационално зърно, вашата детска фантазия е толкова нелепа, че не я осъзнавате. Тя се състои в следното: вие сте на девет години, разхождате се из някаква селска местност. Точно пред вас се приземява космически кораб с неизвестна конструкция и от неизвестна звездна система. Корабът е невидим за всички освен вас, господин Куейл. Пътниците му са малки безпомощни същества, подобни на полските мишки. Те обаче смятат да завоюват Земята. Десетки хиляди такива кораби незабавно ще нахлуят, ако този челен отряд каже „да“.
— И аз, по всичко личи, ги спирам — каза Куейл, усещайки едновременно интерес и презрение. — Смачквам ги един по един. Сигурно ги стъпквам с крак.
— Не — търпеливо възрази психологът. — Вие спирате нашествието, но не като ги унищожавате, а като проявявате състрадание и доброта, макар че чрез телепатията — техният начин на общуване — сте разбрали защо са дошли. Те никога досега не са срещали такива хуманни черти у разумни същества. И за да покажат колко високо ценят това, сключват с вас договор.
— Докато съм жив, Земята е в безопасност! — досети се Куейл.
— Точно така. — Психологът се обърна към офицера от Интерплан. — Тази мечта напълно съответства на личността му, независимо от демонстрираната ирония.