— Ей, математико, какво си се замечтал!
Трепнах. Срещу мен — черни, лакирани от смеха очи, дебели негърски устни, Поетът R–13, старият ми приятел, и с него розовата О.
Обърнах се сърдито (мисля, че ако те не ми бяха попречили, в крайна сметка щях да изтръгна окончателно от себе си този и да вляза в Бюрото).
— Не съм се замечтал, а ако не възразявате — любувах се — отвърнах рязко.
— Да, да! Вие, драги, не сте за математик, вие сте поет, да, поет! Я се прехвърлете при нас — поетите, а? Искате ли — веднага ще ви уредя?
R–13 се дави, като говори, думите направо бликат от него, от дебелите му устни хвърчат пръски; всяко „п“ — фонтан, „поети“ — фонтан.
— Аз служих и ще служа на знанието — намръщих се (не обичам шегите и не ги разбирам, а R тринайсет има лошия навик да се шегува).
— Чак пък: знанието! Това ваше знание е боязън. Защо да спорим: така е. Просто искате да оградите със стена безкрайното, а зад нея се страхувате да надникнете. Да! Надниквате — и бързате да затворите очи. Да!
— Стените са основата на всеки човешки… — започнах аз.
R избликна фонтан, О се засмя розово, кръгло. Махнах с ръка: смейте се, все ми е едно. Не ми беше до тях. Трябваше с нещо да преглътна, да задуша този проклет √–1.
— Хайде елате с мен у дома — предложих аз, — ще поседим, ще порешаваме задачи (спомних си тихия вчерашен час — може би така ще стане и днес).
О погледна R; лъчезарно, кръгло погледна и мен, бузите й леко се обагриха в нежния вълнуващ цвят на нашите талони.
— Но днес… Днес имам талон за него — кимна тя към R, — а вечерта той е зает… Тъй че…
Влажните лакирани устни добродушно примляснаха.
— Какво от това — на двама ни с нея ни стига и половин час. Нали, О? Не съм по задачите, така че ви каня при мен, просто ще поседим.
Страхувах се да остана насаме със себе си — или по-точно с този нов, чужд за мене човек, който по някаква странна случайност носеше моя номер — Д–503. И тръгнах с R. Наистина той не е точен, не е ритмичен, има някаква изопачена, смешна логика, но все пак сме приятели. Не случайно преди три години заедно избрахме милата розова О. Това ни свързва някак още по-здраво и от ученическите години.
По-нататък — в стаята на R. Уж всичко е както при мен: Скрижалите, стъклените кресла, бюрото, шкафът, леглото. Но още като влезе — дръпна едното кресло, другото, плоскостите се изместиха, нещата нарушиха установените си параметри, станаха неевклидови. R си е все същият, все същият. По Тейлър и по математика винаги креташе на опашката.
Спомнихме си стария Пляпа: как ние, момчетата, лепяхме по стъклените му крака благодарствени бележки (много обичахме Пляпа). Спомнихме си Законоучителя3. Той бе необикновено гръмогласен — от високоговорителя направо духаше вятър, — а ние, децата, повтаряхме на висок глас след него текстовете. Дръзкият R напъха веднъж в рупора му сдъвкана хартия: всеки текст — изстрел от сдъвкана хартия. R, разбира се, го наказаха. Това, което направи, бе наистина грозно, но сега ние се смеехме — целият ни триъгълник — и признавам си, аз също.
— А представяте ли си да беше от плът и кръв, като при древните, а? Ех че щеше да бъде… — при „б“-то — фонтан от дебелите мляскащи устни…
Слънце — през тавана и стените; слънце отгоре, отстрани и отразено — отдолу. О — на коленете на R–13 и мънички капчици слънце в сините й очи. Сякаш се постоплих, мина ми; √–1 заглъхна, не мърдаше…
— А как е вашият ИНТЕГРАЛ? Скоро ли ще полетим да просвещаваме чуждопланетните жители, а? Бързайте, бързайте! Защото ние, поетите, толкова нещо ще надраскаме, че и вашият ИНТЕГРАЛ не ще може да го вдигне. Всеки ден от 8 до 11… — R отметна глава, почеса се по тила: тилът му е някак четириъгълен като прикрепено отзад куфарче (спомних си старинната картина „В каретата“).
— А, вие също ли пишете за ИНТЕГРАЛА? — оживих се аз. — Я кажете за какво? Например днес.
— Днес — за нищо. Бях зает с друго… — „б“-то ме пръсна право в очите.
— С какво друго?
R се намръщи.
— Е, сега пък — с какво! Ако не възразявате — с присъда. Поетизирах една присъда. Някакъв идиот, от нашите поети… Две години седя до мен, уж нищо особено. И изведнъж — виж го ти: „Аз, казва, съм гений, геният е над закона.“ И такива ги надрънка… Какво да ви разправям… Ех!
Дебелите устни увиснаха, лакът в очите се изличи. R–13 скочи, обърна се, втренчи се някъде през стената. Гледах здраво заключеното му куфарче и си мислех: какво ли прехвърля той там сега — в куфарчето си?
Минута неловко асиметрично мълчание. Не разбрах каква е работата, но тук имаше нещо.
3
Разбира се, става дума не за „Закон Божи“ на древните, а за закона на Всеобщата Държава. — Б.а.