Животът — в цялата му сложност и красота — навеки е излят в златото на думите.
Нашите поети вече не витаят във висините: спуснаха се на земята; те вървят в крак с нас под строгия механичен марш на Музикалния Завод; вдъхновяват ги утринният шум от електрическите четки за зъби и страховитото пращене на искрите в Машината на Благодетеля, величественото ехо от Химна на Всеобщата Държава и интимният звън на сияйно-кристалната ваза на нощта, вълнуващият пукот на падащите щори, веселите гласове от най-новата готварска книга, едва чутият шепот на уличните мембрани.
Нашите богове са тук, с нас — в Бюрото, в кухнята, в работилницата, в клозета; боговете станаха като нас: ерго, ние станахме богове. И при вас, незнайни мои чуждопланетни читатели, и при вас ще дойдем, за да направим живота ви божествено-разумен и точен като нашия…
13
Конспект:
Мъгла
Ти
Абсолютно нелепо произшествие
Призори се събудих — пред очите ми непоклатим розов небосвод. Всичко е хубаво, кръгло. Довечера ще дойде О. Явно вече съм здрав. Усмихнах се, заспах.
Утринният звънец — ставам — и съвсем друго: през стъклото на тавана, стените, навсякъде, от край до край — мъгла. Луди облаци, все повече натежават — и все по-бързо, все по-близо, и вече няма граници между земята и небето, всичко лети, стапя се, пада, няма за какво да се хванеш. Няма вече сгради: стъклените стени са се разтворили в мъглата като кристалчета сол във вода. Ако погледнеш от тротоара — тъмните фигури на хората по домовете са като дисперсни частици във фантастичен млечен разтвор — утаени долу, но и по-нагоре, още по-високо — на десетия етаж. И всичко дими — може би някакъв беззвучно бушуващ пожар.
Точно в 11,45: нарочно погледнах часовника — за да се хвана за цифрите — дано те ме спасят.
В 11,45, преди да тръгна за редовните занимания с физически труд, съгласно Часовите Скрижали, се отбих в стаята си. Внезапно — телефонен звън, глас — дълга, бавна игла в сърцето:
— Аха, вкъщи ли сте? Много се радвам. Чакайте ме на ъгъла. Ще идем… ще видите къде.
— Чудесно знаете, че сега тръгвам за работа.
— Чудесно знаете, че ще постъпите така, както ви казвам. Довиждане. До след две минути…
След две минути стоях на ъгъла. Трябваше да й покажа, че не тя, а Всеобщата Държава има власт над мен. „Така, както ви казвам…“ Колко е сигурна: усеща се по гласа й. Нищо, сега ще се разберем веднъж завинаги…
Сиви, изтъкани от влажна мъгла юнифи се мярваха за секунда край мен и тайнствено се разтваряха в мъглата. Не се откъсвах от часовника, бях остра, трепереща секундарна стрелка. Осем, десет минути… Дванайсет без три, без две…
Разбира се. Вече закъснях за работа. Как я мразя. Но нали трябваше да й покажа…
На ъгъла, в бялата мъгла — кръв — разрез с остър нож — устни.
— Май ви накарах да чакате. Впрочем все едно. За вас вече е късно.
Колко я — — впрочем, да: наистина е късно.
Мълчаливо гледах устните й. Всички жени са устни, само устни. Нечии розови, гъвкаво-кръгли: пръстен, нежна преграда от целия свят. И тези: преди секунда ги нямаше, а ето сега — като нож — и още капе сладка кръв.
Приближи се, облегна се на рамото ми — и сме едно, нещо от нея се прелива у мен — зная, че така трябва. Зная с всеки свой нерв, с всеки косъм, с всеки до болка сладък удар на сърцето. И толкова радостно е да се покориш на това „трябва“. Сигурно със същата радост парчето желязо се покорява на неизбежния точен закон — и се впива в магнита. Камъкът, хвърлен нагоре, се колебае секунда — и после стремглаво надолу, към земята. Агонизиращият — накрая въздъхва за последен път — и умира.
Помня: усмихнах се объркано и не на място казах:
— Мъгла. Много…
— Ти обичаш ли мъглата?
Древното, отдавна забравено „ти“, „ти“ на владетеля към роба — влезе у мен остро, бавно: да, аз съм роб и това също е нужно, също е хубаво.