Скочих, грабнах слушалката: дали не е тя? И в слушалката нечий непознат глас:
— Момент.
Мъчително, безкрайно бръмчене. Отдалече — тежки крачки, все по-близо, все по-звънко, все по-чугунено — и ето…
— Д петстотин и три? Мда… С вас говори Благодетелят. Явете се незабавно при мен!
Дзън — слушалката е сложена — дзън.
Ю все още лежеше в леглото, очите затворени, хрилете широко разперени в усмивка. Грабнах от пода дрехата й, хвърлих я върху нея — и през зъби:
— По-бързо, по-бързо!
Тя се повдигна на лакът, гърдите й се килнаха на една страна, очите — кръгли, цялата стана восъчна.
— Как?
— Така. Хайде, обличайте се!
Тя — цялата сякаш се върза на възел, стиснала здраво дрехата, гласът й — сплескан.
— Обърнете се…
Обърнах се, опрях чело в стената. В черното мокро огледало трептяха светлини, фигури, искри. Не: това съм аз, това е — у мен… Защо Той ме вика? Нима вече Му е известно за нея, за мен, за всичко?
Ю, вече облечена, до вратата. Две крачки към нея — така й стиснах ръцете, като че ли точно от ръцете й ще изстискам сега онова, което ми трябва:
— Слушайте… Името й — знаете за кого говоря — казахте ли името й? Не? Само истината — трябва ми… все ми е едно за другото — само това искам да знам…
— Не.
— Не? Но защо — щом сте отишли там и сте съобщили…
Долната й устна — изведнъж обърната, като на онова момче, и от бузите, по бузите — капки…
— Защото… страхувах се, че ако я… че заради това вие можете… вие няма да ме оби… О, не мога — не бих могла!
Разбрах: това е истината. Нелепата, смешна, човешка истина! Отворих вратата.
36
Конспект:
Празни страници
Християнският бог
За майка ми
Странно — в главата ми на това място има празна, бяла страница: как отидох там, как чаках (зная, че съм чакал) — нищо не помня, нито един звук, нито едно лице, нито един жест. Сякаш всички нишки между мен и света бяха прекъснати.
Дойдох на себе си — вече застанал пред Него, и ми е страшно да вдигна очи: виждам само Неговите огромни чугунени ръце — връз коленете. Тези ръце притискаха самия Него, огъваха коленете му. Той бавно мърдаше пръсти. Лицето — някъде горе, в мъгла, и само защото гласът му стигаше до мен от такава височина — не гърмеше, не ме оглушаваше, а все пак приличаше на обикновен човешки глас.
— Значи — и вие? Вие — Строителят на ИНТЕГРАЛА? Вие — комуто бе съдено да стане велик конкистадор. Вие — чието име трябваше да стои в началото на нова, блестяща глава в историята на Всеобщата Държава… Вие?
Кръвта нахлу в главата ми, изби по бузите ми — отново бяла страница: само в слепоочията — пулс, и отгоре звънък глас, но ни една дума. Едва когато той замълча, се сепнах и видях: ръката се повдигна стопудово — бавно запълзя — пръстът се закова пред мен.
— Е? Защо мълчите? Така ли е, или не? Палач ли съм?
— Така е — покорно отвърнах. И по-нататък ясно чувах всяка Негова дума.
— И какво? Мислите, че се страхувам от тази дума ли? А опитвали ли сте някога да обелите черупката и да видите какво има под нея? Сега ще ви покажа. Спомнете си: син хълм, кръст, тълпа. Едните — горе, опръскани с кръв, разпъват тялото на кръста; другите — долу, облени в сълзи, гледат. Не ви ли се струва, че ролята на онези, горе, е най-трудната и най-важната. Ако ги нямаше, нима щеше да бъде поставена цялата тази величествена трагедия? Те са били освиркани от невежата тълпа: но тъкмо затова авторът на трагедията — Бог — трябва още по-щедро да ги възнагради. А самият християнски Бог, най-милосърдният, който изгаря на бавен огън в ада всички непокорни — нима Той е палач? И нима изгорените на клада от християните са по-малко от изгорените християни? И въпреки това — разберете, въпреки това векове наред са славили този Бог като Бог на любовта. Абсурд ли? Не, напротив: отпечатан с кръв патент за неизкоренимото благоразумие на човека. Още тогава — див и космат — той е разбирал: истинската, алгебричната любов към човечеството — задължителният признак на тази истина, е нейната жестокост. Както задължителният признак на огъня е, че изгаря. Чували ли сте за огън, който не изгаря? Е — доказвайте, спорете!
Как можех да споря? Как можех да споря, когато това бяха собствените ми (преди) мисли — само че никога не успях да ги облека в такава блестяща кована броня. Мълчах…
— Ако това означава, че сте съгласен с мен — хайде да си поговорим като възрастните, след като децата заспят: за всичко, докрай. Питам: за какво — от пелените още — хората са се молили, мечтали, измъчвали? За това — някой да им каже веднъж завинаги какво е щастие и да ги прикове с верига за това щастие. Нима ние сега не правим същото? Древната мечта за рая… Спомнете си: в рая вече няма желания, жалост, любов, там — блаженствуват с оперирана фантазия (тъкмо поради това и блаженствуват) — ангелите, слугите Божии… И ето, в момента, когато ние вече достигнахме тази мечта, когато я сграбчихме ей така (ръката Му се сви в юмрук: ако в нея имаше камък — от камъка би пръснал сок), когато вече оставаше само да одерем и да изкормим плячката и да я разделим на парчета — в същия този миг вие — вие…