— Какво, милички, къщурката ми ли искате да разгледате? — И бръчките й засияха (тоест вероятно се подредиха лъчеобразно, което създаде впечатлението, че са „засияли“).
— Да, бабке, затъжихме се — каза I.
Бръчиците сияеха:
— Слънцето, а? Какво, какво? Ах, лудетино такава, ах, лудетино! Зна-я, зная! Хайде, добре: влизайте сами, на мен ми е по-хубаво тук, на слънце…
Хм… Вероятно моята спътничка е честа гостенка тук. Искам да се отърся от нещо — пречи ми: сигурно от онзи натрапчив зрителен образ — облакът върху гладката синя майолика.
— Обичам тази старица — каза I, когато се качвахме по широката тъмна стълба.
— Защо?
— Не зная. Може би заради устата й. А може и за нищо. Просто така.
Присвих рамене. Тя продължаваше, леко усмихната, а може би без изобщо да се усмихва:
— Чувствувам се много виновна. Ясно е, че трябва да бъде не „просто-така-любов“, а „заради-нещо-любов“. Всички стихии трябва да бъдат…
— Ясно… — започнах аз, но веднага се сепнах при тази често повтаряна от мен дума и крадешком погледнах I забеляза ли тя това, или не?
Тя гледаше някъде надолу; клепачите й бяха спуснати — като щори.
Спомних си: вечер, около 22, минавах по булеварда и сред ярко осветените прозрачни клетки — тъмни, със спуснати щори, и там, зад щорите — — Какво крие тя там, зад щорите? Защо ми позвъни днес и защо е всичко това?
Тежката непрозрачна врата се отвори със скърцане — и влязохме в мрачно разхвърляно помещение (наричали са го „апартамент“). Същият онзи странен „кралски“ музикален инструмент — и чудновата, неорганизирана, безумна като тогавашната музика пъстрота на багрите и формите. Бяла плоскост отгоре; тъмносини стени; червени, зелени, оранжеви подвързии на древни книги; жълт бронз — свещници, статуя на Буда; епилептично изкривени, невлизащи в никакви уравнения линии на мебелите.
С усилие понасях този хаос. Но моята спътничка явно имаше по-здрав организъм.
— Това е любимият ми… — И изведнъж сякаш се усети — ухапване-усмивка, бели остри зъби. — По-точно: най-нелепият от всички техни „апартаменти“.
— Или още по-точно: държави — поправих я аз. — Хиляди микроскопични, вечно воюващи държави, безпощадни като…
— Е, да, ясно… — изглежда, съвсем сериозно изрече I.
Минахме през стая, където имаше малки детски креватчета (в онази епоха и децата са били частна собственост). Отново стаи, блещукащи огледала, мрачни шкафове, непоносимо пъстри дивани, огромна „камина“, голямо легло от махагон. Нашето сегашно — прекрасно, прозрачно, вечно — стъкло бе само във вид на жалки, крехки квадратчета — прозорци.
— И като си помислиш: тук „просто-така-са-обичали“, горели са, измъчвали са се… (отново спуснатите щори на очите). Какво нелепо, неразумно изразходване на човешка енергия, нали?
Това, което тя говореше, излизаше сякаш от самия мен, изричаше моите мисли. Но в усмивката й през цялото време бе този дразнещ хикс. Там, зад щорите, у нея ставаше нещо — не зная какво, но то ме изкарваше от търпение; искаше ми се да споря с нея, да й крещя (точно така), но трябваше да се съгласявам — не можеше да не се съглася.
Ето че спряхме пред огледало. В този момент виждах само очите й. Хрумна ми: ами че човекът е устроен също тъй странно както тези нелепи „апартаменти“ — човешките глави са непрозрачни и от тях гледат само мънички прозорци: очите. Тя сякаш се досети — обърна се. „Ето ги очите ми. Е?“ (Разбира се, без думи.)
Пред мен бяха два страшно тъмни прозореца и вътре — непознат, чужд живот. Виждах само огъня — там пламтеше някаква „камина“ — и се движеха фигури, напомнящи…
Нищо чудно: видях там отразен самия себе си. Но определено се почувствувах уловен, затворен в тази фантастична клетка, подхванат от дивия вихър на древния живот — и това бе неестествено, неприсъщо за мен (очевидно идеше от неприятното въздействие на обстановката).
— Знаете ли — каза I, — излезте за минута в съседната стая. — Гласът й се чуваше оттам, отвътре, иззад тъмните прозорци-очи, където пламтеше камината.
Излязох, седнах. От рафтовете на стената, право срещу мен, едва забележимо се усмихваше чипоносата асиметрична физиономия на някой от древните поети (струва ми се, Пушкин).
Защо седя — и покорно понасям тази усмивка, защо е всичко това: защо съм тук, защо е това нелепо състояние? Тази дразнеща ме, отблъскваща жена, странната й игра…
Там тракна вратичката на шкаф, прошумоля коприна, с усилие се въздържах да не вляза и — не помня точно: вероятно ми се бе поискало да й наговоря много резки неща.
Но тя вече се появи. Беше в къса, старинна, яркожълта рокля, с черна шапка и черни чорапи. Роклята бе от лека коприна — ясно виждах дългите чорапи, доста над коленете, и откритата шия, сянката между…