2
Напрегнатата работа през деня може би поуспокои Морик, но когато опитните образци вече бяха готови и слънцето клонеше към залез, стана ясно, че нищо не се е променило. Мъчителното чувство на очакване се изостри у него. Стори му се, че ще се задуши. Новата среща с Шавасп го беше разочаровала. Човек, който смята откриването и изучаването на чужди и непознати светове за някаква мечта, а самите планети — за илюзия, никога не би могъл да разсее съмненията, дето още от сутринта бяха обзели Морик Армен. А да се среща с Арнак или с Нерсес Мажан и отново надълго и нашироко да им обяснява всичко, ще означава пак да слуша мъдри съвети за това, че натрупаният житейски опит не струва пукната пара, че когато си в други светове, е необходимо да имаш подобаващо поведение и да останеш твърд в решенията си.
Затова реши да си остане вкъщи и да слуша музика.
Той легна на твърдия диван, опря глава на сламената възглавничка и с притворели очи се унесе в мелодията на една стара песен — „Пролет е, а сняг е паднал“1.
Ето единственото спасение на Морик Армен. Но това не беше спасение в истинския смисъл на думата. Песента му беше опора, тя разпръсваше неговите съмнения, безпокойства, притеснения. С една дума, песента облекчаваше душевните му терзания.
Песента го утешаваше.
И неочаквано Морик Армен си помисли, че преди векове, а може би и преди хилядолетия един от безименните негови предци е сътворил тази песен и самият той е бил в същото душевно състояние, в което сега се намира и Морик. Да, той съчинил тази песен, след като станал свидетел на едно ужасяващо бедствие. И тъкмо поради това Морик Армен и песента, която идваше от далечните хилядолетия, намираха общ език, ставаха опора един за друг и чувстваха духовно родство.
Чудесно бе това чувство на дружба, на близост. И Морик Армен усети, че постепенно се окуражава.
„Пролет е, а сняг е паднал.“
Морик се разсея и отвори очи. Някакъв глас от коридора го изведе от дълбокото душевно равновесие. Мислите му се стопиха. Той стана и се заслуша. Непознатият безименен, но едновременно с това близък като старата песен глас продължаваше да звучи в коридора. Армен обу чехлите си, приготви се да отвори вратата и да покани… Но кого?
Той се надсмя на доверчивостта си и реши, че нервите му вече не издържат и окончателно му изневеряват.
Гласът млъкна, но в главата на Морик Армен нахлуха спомените.
Изтегнат на дивана, той си спомни вечерните събирания в гостната на бащиния му дом. Спомни си своя баща, който обичаше да седи на дивана. Спомни си своите сестри, които бяха по-малки от него и винаги сядаха до баща му. Да, спомни си приятния аромат на катата2, която майка му печеше в кухнята.
През тези няколко минути той си спомни как тогава някой дращеше по пътната врата и как баща му казваше: „Пуснете котката да влезе.“
И кой трябваше да прибере котката? Естествено Морик.
И когато той открехваше вратата, пухкавата Манастирска котка се промъкваше с грациозни движения в стаята. Точно така я наричаха — Манастирска котка, и тя знаеше името си.
Къде са сега баща му, сестрите му? Къде е майка му, чиято ката бе най-вкусната в Ширакската равнина3. Къде е тяхната Манастирска котка?…
Легнал по гръб, Морик Армен гледаше гладкия бял таван. Но колко можеше да лежи така? Докога? Знаеше, че няма изход. Трябва да търпи. Едва ли би могъл да си представи по-тежка мъка От това непонятно, безсмислено чакане.
Странни бяха тези спонтанно родени спомени, които нахлуха в главата му. Отначало — преживяванията на разсъмване, после — срещата му с Шавасп. А сетне старите спомени, изплували изпод пластовете на десетилетията.
Учудващо бе и това, че Морик си спомняше за всичко, което се беше случило през деня, както за далечното минало.
Обикновено, помисли си той, делничните случки никога не могат да изглеждат като минало и не могат да изплуват от мъглата на годините, като далечен спомен, докато денят не е свършил, не е загубил смисъла за настоящето и не е сменил името си, наричайки се „вчера“.
И вероятно денят, преди да сее превърнал в „утре“, е единственото нещо, което не звучи измамно. А измамата навярно започва в мига, когато си събрал отломките от миналото, смътните проблясъци и дребните надежди на бъдещето, метнал си ги на рамо, убеден и вдъхновен, че това е твоето настояще.
Тези мисли, спомени и моментни настроения допълнително замъглиха съзнанието на Морик. Стори му се, че е затворен в пашкул, че свилената нишка го омотава и той се задушава, че трябва час по-скоро да пробие този пашкул, да излезе навън и да се преобрази в пеперуда-чудо.
1
Песен от класика на арменската музика Комитас, станал свидетел на турските кланета над арменците през трагичната 1915–1916 г. Б.пр.