… Слепоочията му туптяха. И сякаш целият свят туптеше ведно с тях. Но пулсирането не му попречи отново да чуе как някой дращи по външната врата. Гласът бе същият — близък и непознат. Морик потърси с крака чехлите си, намери ги, обу ги и влачейки нозе, тръгна към коридора.
И едва когато се озова там, си помисли, че не трябва така лесно да се предава в плен на илюзиите. Но все пак леко открехна вратата, а после побърза да я затвори. Побърза, подтикван от собствения си инстинкт за самосъхранение.
— Внимателно, че щеше да ми прискрипеш опашката!
Морик погледна надолу и видя великолепната пухкава Манастирска котка, чиито тесни зеници приличаха на два клинописни знака от урартийско4 писмо, а в погледа й се четеше упрек. Опашката й бе извита, както са извити опашките на манастирските котки. Морик клекна и като палаво момченце се опита да я хване.
Манастирската котка рече:
— Не съм дошла да си играя с тебе… Не съм и сама. Ти толкова бързо затвори вратата, че кучето Занки и лавасункът останаха навън. Какво си се слисал? — изведнъж повиши глас Манастирската котка. — Не си ли виждал котка?
— Виждал съм — отвърна Морик и отново отвори вратата.
Влезе лавасункът и каза:
— Благодаря.
А кучето Занки учтиво отбеляза:
— Много сте благороден, меластър!
— Може би ще е по-подходящо да седнем в гостната — рече Манастирската котка и въпросително погледна Морик Армен, сякаш искаше да му напомни: „Какво си се слисал, покани ни да влезем!“
— Заповядайте! — покани ги Морик. И почувствува как собственият му глас долетя от далечните галактики и стигна до него.
3
Манастирската котка и кучето Занки бяха някак по-приемливи. В най-добрия случай можеше да се повярва, че те са олицетворени илюзии, макар че от създаването на света до днес, а навярно и в бъдеще илюзиите не са били и няма да бъдат олицетворявани. Само наивниците биха могли да бъдат убедени, че някога ще успеят да видят олицетворени своите заветни мечти. Морик Армен бе готов да приеме, че Манастирската котка и кучето Занки нямат нищо общо с тази планета. Но лавасункът?
Морик изкосо погледна това създание. И изведнъж се роди вторият въпрос. Какво представлява лавасункът? Животно, да речем, като Манастирската котка или като кучето Занки? Или… Морик Армен почувствува, че ако тишината, възцарила се в гостната, продължи, то последствията от това положение могат да му струват скъпо.
— Да започнем преговорите — предложи Манастирската котка.
Морик Армен се усъмни и включи магнетофона. И това, изглежда, бе единствената му разумна и уместна постъпка през този ден. Морик дори се усмихна доволно и си представи мига, когато този кошмар ще е отминал и той ще се опита да прослуша записа, но… ще чуе само едно продължително мълчание.
— Какви преговори? И защо с мен? — попита колебливо и разтревожено Морик и си помисли колко нелепо прозвучаха думите му. Смешни, безплътни думи в тишината.
— Защото днес от сутринта сте ни чакали само вие, меластър Морик — обясни лавасункът. — Преговорите са много необходими, защото вашите груби и нагли машини наистина измъчват нашата страна. Притежавате удивителната способност да рушите, без да осъзнавате какви ценности унищожавате.
Морик Армен поиска да отговори, рязко да опровергае това нелепо обвинение, но не намери думи, нито пък сили да отвори уста, защото пашкулът, в който бе обвит, го стегна още повече. И свилената нишка на този пашкул тръгваше не от неизвестни тревоги, а от тези тримата, които съществуваха и имаха имена — Манастирската котка, кучето Занки и лавасунка.
— Много ви се иска да оставите своите следи върху нашата земя. Не ви задоволяват пътищата, които господарите на тази страна са прокарали преди вашето появяване — каза кучето Занки. То бе седнало на задните си крака и се опираше на опашката си. Беше скръстило предните си лапи на гърдите си и докато говореше, леко се поклащаше напред-назад. — Защо не искате да се разберем взаимно?
— Кой?… Аз ли? Казал ли съм, че искам да се разберем? — преглъщайки слюнката си, започна да се оправдава Морик и реши, че повече не може да слуша такива нелепости. — Право да си кажа, такъв въпрос не е възниквал. Защото в крайна сметка кои сте вие? Куче, котка… лавасунк?
Той млъкна. „По дяволите — мина му през ума, — на какво прилича това създание?“
Манастирската котка скочи на масата и размята разкошната си опашка.
— Ако се бяхме появили в истинския си вид, нашата среща щеше да приключи трагично. Без да му мислите много-много, вие щяхте да ни унищожите.
Морик Армен поиска да каже нещо, но Манастирската котка размаха опашката си под носа му, рязко се обърна и продължи:
4
Урарту — древна държава (IX в.пр.н.е.) на днешната територия на Армения. Урартийците са имали клинописно писмо. Б.пр.