Дийн Кунц
Ние тримата
Джонатан, Джесика и аз изкарахме татко през трапезарията и изящно обзаведената в староанглийски стил кухня. Имахме известни затруднения с минаването му през задната врата, но това беше само заради неговата твърдост. Да не си помислите, че имам предвид неговото държание или темперамент — вярно е, че татко можеше да бъде наистина гадно копеле, когато си поискаше, но сега причината бе друга. Просто мъртвешкото вкочаняване беше стегнало мускулите му. Това обаче нямаше да ни разколебае. Започнахме да го ритаме, докато не се прегъна на две и можеше да мине без проблеми през вратата. Извлякохме го на верандата и го спуснахме по шестте стъпала до моравата.
— Тежи цял тон! — оплака се Джонатан, докато бършеше струйките пот над веждите си, пухтеше и дишаше тежко.
— Не цял тон — поправи го Джесика. — По-малко от сто кила.
Макар че бяхме тризнаци и имахме изненадваща прилика в много отношения, се различавахме един от друг по множество малки детайли. Джесика например беше най-прагматичната от нас, докато Джонатан обичаше да преувеличава, да си фантазира и да си мечтае по цял ден. Аз представлявах нещо по средата на техните две крайности. Един прагматичен мечтател?
— А сега какво? — попита Джонатан, мръщейки се от погнуса и сочейки към трупа, който лежеше на тревата.
— Ще го изгорим — отсече Джесиха. Красивите й устни се свиха до тънка, сякаш нарисувана с молив линия върху лицето й. Дългата й руса коса улавяше в себе си цялата прелест на утринното слънце и сияеше. Денят беше прекрасен, а тя бе най-прекрасното нещо в него. — Ще го изгорим.
— Не трябва ли да изкараме и мама навън и да ги изгорим заедно? — попита Джонатан. — Така ще си спестим излишни усилия.
— Ако накладем голям огън, пламъците ще се вдигнат твърде високо — отвърна му Джесика. — А ние не искаме някоя случайно прехвръкнала искра да запали къщата, нали?
— Голяма работа! Нали ще разполагаме с всичките къщи на света! — каза Джонатан, разпервайки ръце, за да покаже курортите около нас, очертанията на щата Масачузетс отвъд тях, Съединените щати и отвъд техните граници — целия свят.
Джесика се взираше изпитателно в него.
— Не съм ли прав, Джери? — обърна се Джонатан към мен.
— Не е ли целият свят на наше разположение? Можем да си изберем да живеем, където поискаме. Мисля, че е глупаво да се тревожим за някаква си стара къща.
— Прав си — казах.
— Аз обичам тази къща — рече Джесика.
Само защото Джесика обичаше тази къща, сега ние стояхме на четири-пет метра от проснатия труп, наблюдавахме го съсредоточено и си мислехме за пламъците, които щяха да го изпепелят за секунди. Изведнъж сякаш отнякъде избухна огън и обви татко в червено-оранжево було. Той гореше добре — почерня, започна да се подува, зацвърча и накрая се превърна в пепел.
— Чувствам се така, сякаш ми е тъжно — продума накрая Джонатан.
Джесика се намръщи.
— Това все пак беше нашият татко — каза й Джонатан.
— Ние сме над евтината сантименталност. — Джесика се взирате съсредоточено в нас двамата, за да е сигурна, че разбираме онова, за което говори. — Ние сме нова раса с нови емоции и нов начин на мислене.
— Така е. — Но Джонатан не изглеждаше напълно убеден.
— Хайде сега да докараме и мама — предложи сестра ни.
Макар че беше само на десет години — с шест минути по-малка от Джонатан и с три минути по-малка от мен — Джесика беше най-силната като характер от нас. Обикновено ставаше така, както тя искаше.
Върнахме се в къщата за мама.
Правителството беше изпратило пред нашата къща военен контингент от дванайсет морски пехотинци и осем цивилни оперативни работници. Предполагаше се, че тези мъже бяха тук, за да ни охраняват и да ни предпазват от опасност. Всъщност те се бяха разположили наоколо само за да бъдат сигурни, че ще останем затворници. Когато свършихме с мама, довлякохме и техните трупове на ливадата и ги изгорихме един по един.
Джонатан беше изтощен. Той седна между два тлеещи скелета и избърса потта и саждите от лицето си.
— Може би правим голяма грешка — промълви.
— Грешка? — попита Джесика. Веднага бе заела отбранителна позиция.
— Може би не трябваше да ги убиваме всичките — рече той.
Джесика тропна с крак. Златистите й къдрици се полюшнаха красиво.
— Джонатан, ти си едно тъпо копеле! Много добре знаеш какво щяха да сторят с нас. В момента, в който открият докъде се простират силите, които владеем, и колко бързо придобиваме нови умения, те най-накрая щяха да разберат що за опасност в действителност представляваме за тях. Щяха да ни убият.
— Можехме да убием само неколцина от тях — и пак щяхме да постигнем своето. Защо трябваше да избиваме всички?